Днес популизмът е болест на съвременната политика, която отдавна е изгубиа чувствителността си към реалността. Усещането е, че тя е заклещена между популизма и посредствеността на представителите ни в политиката и в държавността. Добрата страна на тази тенденция е, че на гражданите започва да им липсва нормалността и го показват най-вече по време на избори. Отблъскващата публична реч е една от причината да проявявяват безразличие към обещанията на политиците или да стоят далече от политиката.
Публичната реч на всеки държавник или политик трябва да е с характер на институционален акт. И единият, и другият са представители на някоя от трите власти. Тяхната реч в никакъв случай не бива да изразява негативите на характера или на неовладяната им психика. Не само техните действия, но и думите, които употребяват, са определящи за отношението им към обществените проблеми. А това наред с демонстрирането на познание и ораторски умения, е целта на комуникацията им с гражданите. В този контекст един пресен лош пример е реакцията преди дни на президента Радев по повод исканията за оставка на вътрешния министър: „Как партии могат да искат оставка на служебен министър. Да си направят редовно правителство и да си искат оставки”. Това е безотговорна реакция, която не подхожда на държавен глава. Във всяка демократична държава това би скандализирало не само политическата класа, но и цялото общество. За миг си представете дали бихте могли да го допуснете, за който и да е президент в друга европейска държава. Остава да ми отговорите, че ние не сме европейска държава ли?
Политиците и държавниците ни много обичат да говорят от наше име. ХораТа, хораТa……Най им се отдава ролята да са ни възпитатели и ментори. Дали липсата на реалистичен ум или себезатварянето с наизустени клишета, но публичното им говорене не само не отразява действителността, защото не я познават като реалност, но и защото са далеч от фактическите параметри на нейните проявлия. В края на краищата ни правят свидетели на една маниерност, неподкрепена със смислено говорене. Както се случи по време на петъчното заседание на Народното събрание, слушайки изказванията на депутатите от Парламентарната група на ПП. Повече ни впечатляваха афектираните лица на тези млади хора, които не говореха по същество на промените в ИК. Чувахме един непрестанен поток от спекулиране с думи срещу политическия опонент, което издаваше неуравновесеност на ума и загуба на самокритичност.
Винаги съм приемала смиреността на политиците и държавниците като част от тяхната отговорност. В такъв случай няма нужда от клишета, защото на гражданите им е омръзнала тази игра на думи и обещания. Защото те не отразяват техните очаквания и волята им за решаване на проблемите. Удоволствие за тях би било да слушат ясна и логична реч. Усещането ще е за политик или за държавник, който знае какво и как да го каже. Подобно умение може да се придобие и чрез Системата за латерално мислене на професор Едуард де Боно. Хора с такова умения заслужават да са политици и държавници. А и те са разбрали, че в тази си роля престават да са индивидуални личности, а са институт, защото принадлежат към някоя от трите власти.
Бих могла да посоча много личности от такъв мащаб, които добре знаят, че в публичното говорене се изисква самоконтрол и съответствие със заеманото обществено положение или позиция. А определящи за изказа им са както средата, така и онези, които го слушат. Това не е само съобразяване с обстоятелствата, но е израз и на отговорност към формата на изразяване, както и към най-добре подбрания строеж на речта, защото изложението трябва да е синтетично, езиково правилно, но и идейно издържано. Така изредени тези критерии изглеждат като нещо недостижимо за преобладаваща част от българските политици и държавници. Нещо повече – през последните две години се сблъскваме с все по-неграмотни кандидати за политици и желаещи да ни управляват. Кажете ми как при липсата на базова грамотност и на дефицити в познанието за политиката, демокpацията и управлението на държавата, може да им се довери многократно изпатилият български гражданин?
