Само така може да бъде изтълкувана позицията на ДПС относно мераците на настоящия президент за втори мандат. Както стана известно от официална декларация на партията на Доган: „България трябва да избере президент с опит, мъдрост и държавническо мислене. Трябва ни президент обединител, а не опозиция, опонент, просто разединител“. Позовавам се на този цитат, защото на всички е известно, че поне към този момент вотът на избирателите на ДПС е бил с решаваща роля за кой ще бъде избрания президент.
Забравям за казаното в тази декларация, защото много може да се пише защо го има този текст в официален документ на ДПС и защо точно сега ни се напомня за неотдавнашното искане за оставка на Радев. Продължавам с акценти от обобщение, което няма да има претенции за изчерпващо субектно-политическата несъстоятелност на един президентски мандат. Защото истината е, че той е катастрофален и за въпросната личност, и за самата президентска институция, и за мястото на българския президент в йерархията на държавността. Сегашният президент е пълен антипод на конституционната норма за държавен глава в парламентарна република. Станахме свидетели на отказ той да се съобразява и да следва най-важния конституционен текст, отнасящ се до него – да олицетворява единството на нацията и да балансира взаимоотношенията между трите власти. В същото време Радев успя да влезе в конфликт с всяка от тях и да работи последователно за разединяването на нацията.
Стилът в политиката и в държавността e този, който ги прави успешни. За мен безстилието в тях се нарича некадърност. От опит и от срещите ми с много хора през годините знам, че тя пък може да генерира единствено бездействие и разпад. А най-трагичното за държавността е липсата на усилие нещата да се променят. В някаква публикация бях прочела, че за тези четири години “Радев не е мръднал и един сантиментър”. Обяснението е в затвореното пространство на неговото Его, което му пречи да оценява обективно реалността. А това пространство е пространство на популизма и неговото тяснопартийно “президентско проглеждане”, за което се оказа, че няма спирачка. А знаете какво се случва, ако тя откаже да се задейства… В контекста на безстилието ще кажа, че прилепването на Радев към протестите като шанс да разшири периферията на подкрепата за него всъщност му донесе загуби. На фона на същинските потребности на българските граждани – изпълнени надежди за бързо преодоляване на кризата и ясно очертано бъдеще, стилистиката на протестите (ковчези, мутри, оставка…), нарушаването на обществения ред от протестиращите, присъствието на политически муцуни и неясният ангажимент за бъдещето, както и сбърканата представа за “почтени граждани”, са повече от отблъскващи. Очевидно съветниците му не са на висота или са го оставили той сам да се води към края на мандата си.
Оказа се, че Радев не е и човекът, който може да символизира и да проектира единство на нацията. Предизборната му биография и неговите нагласи да изпълни конституционните очаквания на нацията претърпяха тотален крах. Затова да се разчита отново на инертния избор на българските граждани, подведени от личното очакване за промяна, отдавна се е изпарило като предизборен ход. Кризата, свързана с коронавируса извади като водещ инстинкта за търсене на стабилност и сигурност след направения избор. Казвам това, имайки предвид и парламентарните избори. Измеренията на тази сигурност вече не са в популизма, в неизвестността, в неясните или липсващи ангажименти към “A след това”, нито пък в призива “Mутри вън”, a в познатите и проверени във времето ценности и доказани във времето управленски умения да се държи здраво кормилото на държавата. На ход ще е един познат в латералното мислене прийом: “Какво ще стане, ако…?” И отговорът е във вота в деня на изборите – искам или не искам този човек или тази партия да е в управлението? Определящи за дефиниране на решението за кого или за коя политическа формация да гласувам ще са натрупаните възприятия към този момент и нагласите на избирателя да получи очакваното.
Радев не разбра най-важното – той има правомощия по отношение и на трите власти, разписани в конституцията, но той не е субект в тях. От него се очаква да е медиатор в името на националните и стратегически интереси. Вместо балансиране на взаимоотношенията между трите власти, той влезе в конфликт с всяка от тях, директно намесвайки се. Вместо да обединява българските граждани около общи каузи, той пое пътя на тяхното разединяване чрез противопоставяне по тяснопартийни интереси. Общоизвестно е, за да е медиатор в политическия процес, е важен неговия авторитет. Затова всеки президент работи за утвърждаване му във вътрешен и в международен план. Неговото изражение са усилията за създаване на условия за ефективно функциониране на държавата и за укрепване на нейния международен авторитет. Нищо такова не се случи. Както и не се случи ефективното използване ресурса на комуникационните функции на българския президент, ако изключим за неговите режисирани улични изявления. Вие можете ли да си спомните и да изброите колко обръщения е направил Радев към народа и към парламента, извън злополучните му новогодишни “поздравления”? Макар да знаем, че обръщенията са без правен резултат,. все пак те са с характер на призив и мобилизация на нацията. Но той има също възможност и да информира българския парламент по всички въпроси на своите правомощия. Впрочем колко пъти той е посетил Народното събрание?
COVID-19 e разлом за живота на всеки човек и на държавите. Но коронавирусът е и възможност за проверка за нашите ценностни наслагвания. Както писах вече в моята статия “2020 – година на въпросите и на отговорите” – осмислянето на това, което ни се случва в социалния и в икономическия живот, преминава през преживяванията ни, провокирани от коронавируса. Това се отнася и за българския президент. Като изключим факта, свързан с неговото отношение към този вирус, Радев не успя да го осмисли като изключителен шанс да реализира президентските си задължения и конституционни правомощия в контекста на единението на нацията. Депутат от ВНС ми сподели, че водещо при обмисляне на института на държавния глава е било това му качество – да олицетворява единството на нацията в трудни за нея моменти. Радев остана дистанциран от възможността да олицетворява единението на нацията и не влезе в конституционната си роля да консолидира трите власти и институциите за справяне със здравословната криза. Това е още едно доказателство колко той е неприемлив за тази позиция. Не положи и елементарни усилия това да се промени. Трябва да си или много самонадеян, или наистина да си решил съзнателно да вървиш към провал.
Дефицитът на политически опит и на държавническо мислене се оказаха фатални за самата президентска институция, която не успява да се реализира в качеството си на един от основните елементи на конституционната форма на държавно управление. Това вече е негативен симптом, както за баланса в парламентарната република, така и за политическия процес. Спокойно бих определила този мандат като хроника на безвремието, самонадеяността и на политическата…. самодейност. А в политиката и в държавността безвремието винаги излиза много скъпо, когато то е пропиляно и не се използва по предназначение.