Теми

Популярни

ПРЕДИЗВИКАНО – ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

за демокрацията

Тези дни около обществения интерес към темата за държавната субсидия за партиите, става все по-актуално да се замислим за демокрацията като действие. Едно е да говорим за нея въобще, а друго – да коментираме нейните проявления. Преди време често си задавахме въпроса дали в България съществува априори действаща демокрация. Беше модерно политически коментатори да говорят за българската демокрация като за фасадна. По мое мнение, бавно, но чувствително, българските граждани преодоляват усещането за формална и непълна демокрация. В този контекст мислех, че преобладаваща част от българския народ се е убедил, че демокрацията е без политическа безалтернативност. Доста се изненадах обаче, когато скоро прочетох в някакво изследване, че само 52% от българите приемат безалтернативно демокрацията.

Ако искаме да намерим отговор на въпроса за състоянието на българската демокрация, ми се налага да припомня специфичните проявления на т.н. фасадна демокрация. Кои са те? Елементите на фасадната демокрация са свързани с доверието/недоверието в демокрацията и нейните носители, стабилност/нестабилност на политическата система, доверие/недоверие в политиците и партиите, действащи/недействащи държавни институции и парламент, засилване/отслабване на интереса към занимания с политическа дейност. Аз нямам за цел да правя подробен анализ на демократичния процес в България, но мога да систематизирам моите усещания за него, които са резултат и на моите наблюдения, и на прекия ми досег с носителите на демокрацията.

Не е тайна, че сред българите продължава да важи с пълна сила, че “всички са маскари” и подобно недоверие е аргумент за твърдението, че у нас демокрацията е формална и непълна. Българинът продължава да не вярва на институциите, и според мен, това даже се подстрекава от страна на опозицията. Достатъчно е да ви припомня примера с епидемията по козите. Политичсеката разигравка на БСП бе изградена изцяло върху насаждането на такова недоверие. В същото време, процесът на изграждане на институционалния модел на функциониране на демократичната държава се счита за приключен. България е парламентарна република и независимостта на трите власти е факт. Показателно обаче за българската действителност е, че винаги има недоволни и те са тези, които най-често говорят за провали във функционирането им. За голямо съжаление – най-често по принцип, и без действащи експертни решения. Реагира се повече политически, обвързвайки го с управляващите. Причината – има дефицит на експертно говорене и на пораждащо мислене, което да е отражение на взаимодействие между управление и гражданско общество.

Всяка демокрация функционира върху основата на няколко консенсуса. Българската демокрация стартира върху отхвърлянето на тоталитарната държава, осъждане на комунистическата партия и нейната идеология и отричането на управляващата класа на номенклатурата. Тези дни във връзка с отразяването на темата за тоталитарната държава и управлението на комунистическата партия в учебника по история за десети клас, стана ясно, че определени среди, свързани с бившата комунистическа партия – днес БСП, се опитват арогантно да скрият истината. Опитът да се представи този период от развитието на България като “благоденстващ”, при условие, че българският парламент се е произнесъл с оценка доказва, че консенсусът е привиден. БСП, която се легитимира като наследничка на БКП, няма никакъв интерес младото поколение да узнае истината за периода 1944- 1989-та. Единствено правилната концепция за съхраняване на паметта за онези години е изучаването на близкото минало на базата на автентични документи и “живи” спомени. Няма място за политически оценки и удобни интепретации.

Кога за една държава можем да кажем, че е демократична? Водещи са четири компонента – развито гражданско общество и граждански контрол, различни свободи, доминираща демократична политическа култура, модерна пазарна икономика и отсъствие на външен контрол. За всеки от тях коментарът може да е положителен или негативен. Но за това ще е необходима отделна статия. Споменаването им ми е нужно, по-скоро за целите на коментара ми, че каквото и хубаво да става в нашето общество, ние, или по-точно мнозинството от нас, са нещастни и непрекъснато се вайкат, хленчат и се оплакват от властта. Наблюдавам някакъв краен индивидуализъм, който показва, че е много слаба обществената спойка. Май Славейков е прав, че “не сме народ, а мърша…”

Готвейки се за статията, попаднах на изследване на Роналд Ингълхарт, касаещо отношението към дилеми като “Един за всички, или всеки за себе си” и “По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене”. Научавам, че за европееца е по-добре да умре прав, но всеки за себе си. За американеца е по-добре да умре прав, но всички за един. За гражданина на Европейския съюз, вкл. и за българина, е по-добре да живее на колене и всеки да се оправя сам. Това никак не мога да го съвместя с многото примери в българската история, когато ценностната ориентация е била водеща за общите ни усилия да съхраним народностното самосъзнание и националната си принадлежност. Може би тук е мястото да спомена, че само 20% от българите са за разчитане на собствените сили и за самореализация. При останалите европейци този процент е между 42-57%. Няма съмнение, че става дума за наслагвания, свързани с подтискане на инициативата и с нагласите за предприемчивост и креативност, умъртвени от Онова време, преди 89-та когато инициативните бяха наричани кариеристи, защото не са част от управляващата класа на номенклатурата.

Моето разбиране за демокрацията е, че най-важни са свободата във всичките й измерения, прозрачността и съблюдаването на демократичните ценности за функциониране на държавата и обществото. Спойката между тях е демократичната политическа култура, която не трябва да се бърка с политическото обществено мнение или да се разбира в смисъла на културност. Тя по-скоро е част от самия политически процес и позволява да се вземат най-правилните решения в интерес на държавата и обществото. Ако политическият елит не може да обединява фактите, да формулира проблемите, не може и да дава решения, както и да провежда политики. Причините произтичат от самата структура на политическата култура – демократичните ценности, политическото знание, политическата информираност, уменията за логическо изграждане на тези, които са част от една цялостна идеология. Толкова е простичко, и ме предизвиква да съм още по-критична към онези, които в никакъв случай не бих могла да причисля към политиците. Не мога да си позволя да съм безкритична към особи, които не притежават елементарно политическо знание.

Темата за “левчето” ми показа колко е крехка българската демокрация. Тя все още ми напомня новородено, което всеки момент може да изплаче. Затова всеки го потупва, люшкайки го, и популистки пеейки му как някой се готви да го убие. Партиите го правят неискрено, сочейки с пръст тези, които са ги избрали. Внушението, което оставя след себе си този фарс за размера на партийната субсидия, ни кара да се чувстваме несигурни в устоите на българската демокрация, защото някой иска да постави себе си над волята на 2 500 000 български граждани, които техните избраници си позволяват публично да наричат дебили… Затова ще завърша с въпроса:”Кой се страхува от прозрачност?”

error: Свържете се с автора за разрешение!!