Рано или късно всички тирани завършват управлението си с предателство
Артур Левченко, Zahid.net
Основното събитие от началото на декември – а може би и през цялата 2024 г., поне в Стария свят – беше падането на режима на Башар Асад в Сирия. Диктаторът, наследил мощен държавен апарат от баща си, оцелял в гражданската война с помощта на Русия и Иран, загуби всичко само за няколко седмици. По-точно, почти всичко, което Асад не е загубил, вече е написано във Financial Times , но ние ще го споменем по-долу.
И така, как свърши всичко? Разбира се, Асад не играеше Хитлер – не е много популярна идеята сред диктаторите от втората половина на 20-ти и началото на 21-ви век да се затворят в бункер и да изживеят последните дни, само за да преглътнат хапче с калиев цианид или да получите куршум в челото. Съвременните диктатори, като правило, наистина искат да живеят – и живеят добре. И за техния живот, за разлика от живота на своите граждани, те са готови да платят най-високата цена.
И Асад, съдейки по съобщенията в медиите, е платил такава цена. Факт е, че бившият сирийски диктатор можеше да избяга в Москва само със самолет. А въздушното пространство на Сирия отдавна се контролира от израелската армия – която, както е известно, не изпитваше особени чувства към Башар Асад. Така че нямаше да го пропуснe. Затова – продължаваме да разчитаме на съобщенията на местните медии – той просто е предал на израелците координатите на всички ключови обекти на сирийските въоръжени сили. Обекти, които Израел след това просто и банално унищожи – повече от 350 въздушни удара на ден превърнаха почти цялата сирийска армия в развалини и руини.
А преди това – връщаме се към публикацията на Financial Times – Асад го пренесе в Русия едва през 2018-2019 г. (разбира се, не за да дари тези пари за развитието на икономиката там или за да помогне на най-уязвимите слоеве от руското общество – те и техният диктатор не помагат особено) буквално няколко тона долари и евро. За което вероятно вече е уредил постдиктаторски живот за себе си и семейството си.
И това е цялата същност на всяка диктатура, която не е самодостатъчна – като, да речем, Русия (въпреки че има повече съмнения за това по-нататък) или Китай. Рано или късно диктаторът ще трябва да избяга. Ако, разбира се, успее да го направи или умре по-рано. И преди това той ще ограби любезно страната си (иначе защо ще има всички тези неудобства – под формата на борба с опозицията, сепаратистите и т.н.). И последният път, той винаги ще бъде като този на Асад. Не, не говорим за пътя до Москва. Последният път на диктатора е пътят на предателството. Предателство към собствения си народ, към собствената си държава – която макар и частично, все пак го подкрепяше. Асад предаде алауитското малцинство, което беше на негова страна до последно – и сега е в меко казано неприятна ситуация. Защото само добрата воля на новите управници на Сирия предпазва от терор и геноцид от мнозинството сунитски алауити. И ако утре по някаква причина тази добра воля се промени със зло, след известно време никой няма да си спомня за сирийските алауити.
И тази статия, както може би се досещате, не е само за сирийците. И, да речем, за Грузия, която, от една страна, продължава да се бунтува срещу режима на Бидзина Иванишвили, режим, който постепенно се доближава до руския – и вече има сирийски кошмари (сигурно всеки вече е чувал или чел за затворa Седная) се задаваше на хоризонта. А от друга страна част от грузинците съвсем искрено подкрепят джобната псевдопартия на Иванишвили „Грузинска мечта“. Друг е въпросът какво си мислят тези хора, които доброволно гласуват за управляващите, но фактът остава. В Грузия има хора, които със собствените си ръце поверяват страната на Иванишвили. Точно както в Русия – въпреки всички изборни технологии, въпреки административно-командната система и нейния натиск, въпреки всички превратности и нюанси от началото на нулевите години – имаше голям брой хора, които никой не принуждаваше, никой не стоеше до тях към тях, поглеждайки през рамо, и те отидоха и гласуваха за тогава действащия президент Владимир Путин.
Всяка страна, управлявана от авторитарен владетел, има такива хора. Които чувстват спокойствие, стабилност и отчасти собствената си ситуационна финансова изгода от това, че държавата им се управлява от диктатор. Това е така, когато правилото „да, той е кучи син, но той е нашият кучи син“ не работи на геополитическо ниво, а в рамките на конкретно общество.И във всичко това причините за подкрепата на диктатора имат своята логика. Но, както показва историята на Башар Асад и неговия заговор с Израел, рано или късно авторитарният владетел ще поеме в последния си път. Не той, а неговите потомци – просто бащата на главния герой на тази статия Хафез Асад имаше късмета да умре на поста. Не трябваше да бяга никъде, но това не означаваше, че режимът е вечен – той просто падна в следващото поколение.
И по този последен път тиранинът непременно ще предаде и продаде всички, дори и тези, които го подкрепят съвсем искрено. Задължително. Освен това това предателство ще бъде истински кошмар. Представете си състоянието на искрените израеломразци, асадистите, когато разберат, че техният водач, гарант, баща на нацията – заради собствените си егоистични интереси, се е договорил не с кого да е, а с „проклетите ционисти“. Не мога да знам това, но ми се струва, че този шок ще бъде непреодолим за някои хора – точно както поражението на Виктор Янукович през 2014 г. беше последната капка за някои украински фигури,както в случая с губернатора на Запорожие Пеклушенко или в случая с Чечетов.
Между другото, Янукович също е изнасял пари в брой – макар и не в такива обеми като Асад. (Но неговата ситуация беше различна, всичко трябваше да се направи много бързо, в спешен случай.) Освен това той предаде част от Украйна, фактически предавайки властта на представителите на Евромайдана. И казано по-глобално, предаде и родния си Донбас на руснаците. И сега Янукович живее от десет години (вероятно не е лошо, поне за смъртта му все още не е съобщено, а бившият президент на Украйна вече е на 74 години, за втори път, почтена възраст). А десетки, стотици хиляди жители на Донбас – които искрено го подкрепяха – загубиха домовете си, превърнаха се в бежанци, бяха ранени, осакатени или дори загинаха в безсмисленото клане за Мариупол или други бивши населени райони на региона.
Бягството на Асад е урок. Това е напомняне. Но не и за управляващите – онези, които са готови да следват пътя на диктатора от първата до последната стъпка, стъпката на предателството, пак няма да слязат от тази пътека, толкова измамно магнетична е тя. Това е напомняне и урок за онези членове на обществото, които по някаква причина подкрепят диктатор. Той със сигурност ще ви предаде. И с тези, които ще те унищожат по-късно. Или поне всичко около вас. И в тези истории няма изключения. Просто понякога диктаторът умира, преди да се наложи да избяга. Но това не променя нищо – наследникът му просто ще избяга. Например, ако има син. Син на Хафез Асад. Или Александър Лукашенко. Но със сигурност ще избяга. Той ще избяга и ще продаде последното нещо, което може да продаде – всички вас.
Прев .от укр.
*Оригинално заглавие -ОСТАННЯ ДОРОГА ДИКТАТОРА,Рано чи пізно всі тирани закінчують своє правління зрадою, Артур Левченко, Zahid.net
Тагове – диктаторът Асад, краят на диктаторите, краят на диктатурата
https://zaxid.net/statti_tag50974/
