Случващото се в българския парламент като резултат от последните избори ме предизвика да се върна към темата за политическото съдържание на понятието популизъм. Не че до сега популизмът не е бил част от модела на българската демокрация. Просто в лицето на протестърските образувания ИТН, ИCМВ и ДБ получихме възможността да затвърдим впечатлението, че при популизма липсват ясно обособени ценности. Факт, който ме връща към оная мантра за “няма ляво, няма дясно”. Можех да им повярвам, ако не знаех, че едното и другото са свързани с определена политическа и икономическа идеология. Аз оставам на позицията, че между лявото и дясното съществуват фундаментални разлики, които бих редуцирала до баланса личност/общество, отношението към формите на собственост и намесата на държавата в икономиката. Категорична съм, че лявото и дясното днес не е същото като от ХХ век, защото те са се променяли във времето като идеология, а и проявленията им са различни в отделните страни. Няма да ви изненадам, ако ви припомня, че т.н. демократи в САЩ са всъщност леви, а републиканците са десни. Склонна съм да приема, че в наши дни по-скоро говорим за либерализъм, консерватизъм и социализъм.
Днешният популизъм е разпознаваем по ефектa, който възпроизвежда и преследва. Този ефект се изразява преди всичко в един безидеен ентусиазъм на противопоставяне срещу онези, които управляват и които те оприличават на елит, когото трябва “да изчегъртат” от властта. И всичко това върви под знака уж на демокрацията. Горката демокрация! Кой ли не се е заигравал с нея?! Работата е там, че тя не се изразява в крясъци и истерии по плoщадите, а е режим на диалог в търсенето на истинската представителност. В България демокрацията е представителна. Сляп е онзи, който не вижда, че революционното и решително ангажиране на гражданите отдавна липсва и по-скоро се наблюдава едно равнодушиe. Протестите от миналото лято потвърждават тази моя констатация, защото те бяха един хибриден продукт – режисиран от задкулисието. Поради тази причина и от там не се пръкнаха нови политичеки лица и не бе произведен нов политически субект, който да се впише като идеологическа алтернатива.
Популистите нямат идеология. При тях фундамента е настройването на гражданите срещу управляващите с всяване на омраза, с етикетиране, което да се върти в публичното пространство. Внушенията и спекулациите трябва да обслужат най-вече мантрата, че корумпираните са управляващите. Подобно говорене трябва изцяло да измести дефицита на политически и икономически идеи. Веднага ще го илюстрирам с поведението на ИТН, ИСМВ и ДБ. Някои може да не са съгласни с включването на ДБ, но тази партия е хибридна и там избуява единствено фиксацията в прокуратурата и в главния прокурор. Вие случайно да сте разбрали какъв алтернативен модел на настоящия ви предлагат въпросните протестърски партии? Да ви е станало ясно какви са идеологичесите им разбирания за развитието на държавата оттук-нататък, икономиката и обществото? Става въпрос за принципно разбиране и за позиции, които да очертават переспектива, която е в същността на разбирането въобще за политиката. Нали забелязвате, че това липсва в публичното им говорене. Фокусирането им отразява една опростенческа схема на необосновани атаки срещу управляващите, служейки си единствено със спекулации и при отсъствието на доказателства и факти.
Днешните български популисти прибягват най-често до популистката употреба на “хораТа”, “гражданиТе”, “народЪТ”. Приватизирането на тези понятия по този начин мога да обясня с това, че поради дефицита на идеология те няма как да са ориентирани към конкретна група от хора. Мълчанието им или намирането на други канали за комуникация, извън публичните медии, иде само да ни каже, че обекта на подкрепа е по-скоро абстрактен и въображаем. А според мен, политическите субекти винаги трябва да действат така, че посланията им да са ориентирани към очаквания, свързани с конкретни обществени групи и слоеве. Това не изключва заявените политики да удовлетворяват и националния интерес като цяло. В този контекст съм длъжна да изясня какво мисля за отношението на популистите към демокрацията. Формално те си служат с демократичните ценности, но на думи. В този парламент това се видя много категорично. Парламентарното мнозинство не беше склонно да спазва даже формалните демократични процедури по парламентарния правилник и дори на Конституцията. Те говорят за зачитането на народната воля, но отказът на ИТН от законодателното реализиране на референдума потвърждава едно – когато не са представени в парламента или не са във властта, популистите виждат в подобни допитвания начин да се противопоставят на управляващите. Когато обаче трябва те да свършат тази работа и да приемат съответните законопроекти, се оказва, че не му е времето.
Водещи за популистите са антинастроенията срещу институциите и демокрацията, която се легитимира от върховенството на конституцията. Не е трудно да идентифицираме подобно отношение и у представителите на въпросните три политически субекта. Типичен е опита им да прокарват граница между системните партии и себе си, като се представят за някакъв нов вид партии. На отминалите парламентарни избори и в отиващия си парламент с най-краткия живот в парламентарната ни история ние станахме свидетели на антипартийни нагласи в доста екстремисткото им проявление. В този спектър попада определението за ГЕРБ, че е “токсична”, както и странното артикулиране на тълкуванието за победители/загубили изборите. Според популистите победител не е онзи, когото народът с вота си е отредил да е на първо място, а победител може да е онзи с най-ниска подкрепа. Тук бих отнесла и неглижирането на конституцията, имайки предвид, че ПП ГЕРБ отправи две искания до КС за тълкувателни решения. Сам по себе си този факт ме провокира да попитам, а дали с този поведенчески дискурс популистите не се противопоставят на демокрацията? И дали с исканията си уж за повече пряка демокрация и злоупотребявайки с постоянното повтаряне на „гражданиТЕ, гражданиТЕ”, не влизат в противоречие с нея предвид демонстрираната враждебност към институциите и странния прочит на представителната демокрация? Защото не са самозванците тези, които да “изчегъртат” една партия или нейния лидер, а само народната подкрепа е решаваща. В този смисъл популизмът е антидемократичен, защото се противопоставя на партиите, на институциите, на представителните механизми и избягва публичното участие в плуралистичното изразяване на позиции.
Моето мнение е, че популизмът на българска почва има проявленията на стратегически опит за подмяна на политическата система. Това трябва да е станало ясно на повечето от нас. Маргинални политици или шоумени, познати от дългия български преход ни се представят като популистки “лидери” на една неидентифицирана и неинституционализирана подкрепа. Използвах кавички, защото въпросните лица не отговарят на класическото определение за лидер, особено – харизматичен! Популистите са лесно разпознаваеми, защото те са обикновено политически хамелиони, а в тази роля те се опитват да оцеляват. Претенцията им, че те са единствената алтернатива и представляват хораТА, води до самоидентифицирането им с тях, говорейки от името на всички. Всъщност политическото им говорене се изчерпва с говорене срещу статуквото – един начин да се компенсира дефицита на политически идеи и на конкретни политики. Част е от пропагандната игра за разбиване на политическата система и за влизане във властта. Когато популистите успеят да се институционализират в парламентарните демокрации, каквато е българската, е много трудно те да бъдат определени дали са към дясното или към лявото. Вие как мислите – кой и как определи въпросните ИТН, ИСМВ и ДБ да си изберат дясната част за сядане в парламентарната зала? Истината е, че те не притежават фундаменталната основа нито на лявото, нито на дясното. Българските популисти са с тежка диагноза – те мразят управляващите, защото не са сред тях а идеологията им е да разединяват като прокарват радикални настроения срещу управляващите служейки си с омраза и враждебност. Затова бих искала последното ми изречение да е, че популизмът може да се окаже много опасен за демокрацията и за конституционния ред.
