ПОПУЛИЗМЪТ КАТО ПОЛИТИЧЕСКА ПАТОЛОГИЯ

популизмът
Време за четене: 5 минути

Понятието популизъм има латински произход – populus, народ. Популизмът е проявление на публичната комуникация, чийто фокус са политическите очаквания и формирането на определени настроения у избирателите. Думата стана особено популярна у нас през 90-те години на миналия век. С възникването на многото партии се зароди и плурализма, като политическите субекти започнаха да сe конкурират в спечелването на публично внимание и в привличането на електорат. С времето се появиха думи и словосъчетания като „популист“, „популистка партия“, „популистка реч“, „популистка програма“, “популистка реторика“, “популистко говорене”. С годините популизмът се развиваше, а заедно с това се разширяваше и социалната му база. В същото време той придобиваше допълнителни субективни значения. Едно от тях беше, че започна да се асоциира с лъжата и политическата спекулация. Защото целта, която преследваше, беше надъхването на избирателя с обещания и прекалени очаквания. Разчиташе на послания, които се целeха директно в психо-сетивните нагласи на гражданите и в промяна на техните възприятия.

През последните десетилетия има аргументи популизмът да се възприема и коментира повече като политическа патология. А популисткото говорене се оценява като отклонение от нормалния политически процес. Днес за повечето граждани не е проблем да квалифицират някой политик като популист или политическото му говорене – като популистко. Популистите говорят по един и същи начин. Сред тях се открояват политици, за които “гъделичкането” на патриотичното чувство и суверинитета е един от подходите самите те да се приобщят към народа и така да намерят своята ниша, а заедно с това да получат правото да говорят и от негово име. Но с разпространението на популистките политически тенденции се появи и една особена категория популизъм, която разчита преди всичко на изкривеното представяне на фактите и противопоставянето им на една бъдеща действителност, която може да стане реалност само ако “ние дойдем на власт”. На ход бяха, и сега са, обещанията и популистките програми, които се рекламират като “визии”, но от тях обикновено не остава нищо, ако евентуално тази/тези партии спечелят изборите.

Според мен днешният популизъм няма ясни очертания, а и никоя партийна идеология не е застрахована от залитания в тази посока. Често това може да намери израз дори само в посланията, насочени към очакванията и нагласите на гражданите. Моето впечатление е, че предвид промените в политическата просветеност на българите по посока нагоре, това не води към очаквания резултат. За въздействие върху масовото съзнание днес популистките партии разчитат повече на сатанизирането на управляващите и на провокирането на негативна гражданска рефлексия срещу правителството. В действията и в мисленето на популистите надделява не логически критичното, а емоционално-негативното. Склонността действителността да се представя необективно е толкова силна, че резултатите от нея се разминават с усещанията и с действителните възприятия на гражданите. Но нали крайната им цел е да всяват несигурност и недоверие към управляващите! А така чрез химията на негативното най-лесно се активира химията на страха за настоящето и бъдещето.

Популистите са лесно разпознаваеми дори в опита им да представят себе си като част от нормалния и демократичен политически процес. Практикуващият популистко говорене флиртува с гражданите и даже фамилиарничи с демократичните ценности като си служи с ясен декларативен тон:”ние сме за правова държава и …. ”, “ние сме за парламентаризма…“ и т.н. Нищо, че не говори експертно, а твърденията му в голямата част звучат хипотетично или са неверни, спекулативни, примитивни като съдържателен конструкт и утопични като възможност за постигане. На думи представят себе си като борци срещу корупцията, изпълнителната власт и статуквото, а всъщност след дълго присъствие в политиката, те самите са вече част от него. Но това не им пречи да печелят подкрепа като провокират гражданска подозрителност към управлението и съмнение по отношение на държавните политики. Те не пропускат нито една ситуация, за да я превърнат в тема на популисткото си говорене, а всъщност в основата е тяхното истеризирано желание да упражняват контрол през медиите и така да напомнят публично за себе си и ако може да печелят доверие.

След 1989-та година популизмът у нас премина през различни превъплощения – от стандартни до комедийно-фантазни. Достатъчно е да споменем БСП и всичките й разклонения, патриотарските формации или да си спомним за Жорж Ганчев и за 800-те дни на Сакскобурготски. Днес не е нужно да се връщаме назад, за да търсим примери за популисти. Достатъчно е да послушаме една минута Радев, Манолова, Нинова и още няколко имена, които не искам да спомена. Пропускам ги, не заради друго, а защото да не си помислят, че са политици. Не че тези отговарят на определението, но са подходящ повод да обобщим, че популизмът е предопределен от дефицита на задълбочено експертно мислене за конкретиката на политическия процес и за механизмите на функциониране на държавата и управлението. Популизмът при подобни политически типажи е инстинктивна реакция срещу успешното управление на България. Те се опитват да компенсират експертния си дефицит с демонстриране на фалшива “загриженост” за хораТА. Затова и ги чуваме винаги да говорят от тяхно име, повтаряйки като добре заучен рефрен – хораТА, хораТА. А кои са хораТА, не биха могли да ви отговорят? Важно е да бъде сатанизирано правителството в техните очи. Как? Като публично и с думи дискредитират управляващите. Истината е, че точно тук е техния провал, защото се оказва, че не познават темите, които коментират и не са наясно с функционирането на държавността и на трите власти.

Днешният български популизъм продължава да разчита на манипулациите и на пораждането на враждебност към политическия противник. Не е случайност, че употребих думата противник, защото популистите виждат в опонента преди всичко противник, когото искат да съсипят политически, обвинявайки го в корупция, кражби, беззаконие. Практикуват тази своя дейност без да се аргументират или да се възползват от инструментите на демокрацията и така да докажат тези си твърдения. Целта на популистите е да провокират с внушения недоволство от официалната власт и недоверие към демократичните институции, а не да доказват верността на фактите. Така се надяват да привлекат политическа подкрепа към себе си. Но е факт, че те много рядко могат да предложат работещи идеи или да дадат решения. Да спекулират и да се отъждествяват с хораТА е тяхната стратегическа задача. Ефектът от този им политически маниер е, че тях вече никой не иска да ги слуша. А във време на криза като днешната, свързана с коронавируса, поведението им продължава да изглежда неадекватно и самоцелно. Защото на говоренето с опорни точки и с шаблонна лексика, плашеща ни с Апокалипса, вече всички гледат като на патология и на болестен процес, който може единствено да отнема от същинската политическа енергия.

Във времена на кризи като днешната, няма място нито за политици-самозванци, нито за техните “изморени” идеи и подходи. С промяна на обстоятелствата има нужда от нови идеи и нови подходи, които популистите не могат да предложат, защото всяка идея е отражение на познаване на проблема в цялата му сложност. Да управляваш при криза не е само да решаваш проблемите на деня, а означава най-вече решаване на проблеми с “движение напред”, както действа днешното българско правителство – едновременно с разширяване познанието за COVID-19. Това ни прави свидетели как действат истинските държавници и политици, който са обективни в отразяването на истината, защото държавата трябва да функционира при реалните условия, а реакциите да са реакции на ценностите и на възприятията на хората. В това е и голямата разлика с популистите – да си политик е професия и се изисква задължителното ниво на познание, което се нарича професионализъм. А истината е, че популистите не правят разлика между професионален коментар и фалшива новина. Водещо за тях е публично изразеното негативно мнение срещу управляващите. И тъй като това е така, аз се сещам поне за четири начина то да бъде изразено коректно – като казаното се потвърди документално, като се предложи паралелно становище, като се даде предложение за противодействие, като се направи алтернативно предложение. Всичко извън това е празнословие, махленско говорене и популизъм. Патология, която създава единствено фалшиви илюзии и задържа развитието на обществено-политическия процес в неговите реални измерения и граждански очаквания.

error: Свържете се с автора за разрешение!!