„Понякога трябва да разсмееш хората, за да ги отвлечеш от намерението им да те обесят”. Думите са на нашумелия известен британски писaтел от ирландски произход Бърнард Шоу. И след сто и повече години, казаното доста добре се съотнася към настроенията, които породи поставянето на неговата пиеса „Оръжията и човекът” на сцената на Народния театър “Иван Вазов”. Но отзвукът от сценичното пресъздаване на комедията има предистория. Тя започва с премиерата в лондонския театър „Авеню” през април 1894-а година, когато по инерция един от актьорите произнася „английската нация” вместо “българската”. Дюдюкането обаче на английската публика изиграва повече рекламен ефект за живота по-късно на пиесата. Но след девет години комедията е забранена във Виенския „Бургтеатър”. Освиркана е и през 1921-а от български студенти в Берлин и във Виена. Свалена е от репертоара. А когато през 1924-а година в Берлин се готвят отново да я върнат, в текста й – по настояване на Българската легация, са направени „някои съкращения”. Това дава повод Бърнард Шоу да обвини българите в липса на чувство за хумор и смелост да се надсмиват над себе си.
Не мисля, че последното звучи абсолютно коректно. Впрочем кога се появява комедията на Бърнард Шоу? Годината е 1894-а. А спомняте ли си кога Добри Войников публикува сатиричната си пиеса „Криворазбраната цивилизация”? През 1871-а година. А “Бай Ганьо” на Алеко Константинов? През 1895-а. Затова не е съвсем вярно, че българите нямаме смелостта да осмиваме нашите недъзи, щом по същото време – а и не само Войников и Алеко Константинов, не избягват темата за несъвършенствата на българския национален характер. Проблемът е по-скоро друг – едно е самите ние да го правим, но ни е трудно да приемем, ако някой чужденец посочва недостатъците ни, както Бърнард Шоу. Тогава българинът не пести гнева си.
Но дали точно тази негова пиеса дава достатъчно основания за гняв? И не бъркаме ли – и преди, и сега, темата за цивилизационната ни идентичност c нашите очаквания за отразяване на народното преклонение пред “военното чудо”, когато младата ни армия извършва истински подвиг по време на Сръбско-българската война? А темата за цивилизационната ни идентичност не е ли тема и в „Криворазбраната цивилизация”, и в „Бай Ганьо”, както в „Оръжията и човекът”? В този контекст, за Войников и за Алеко Константинов нямаме никакви съмнения, че те добре познават проявленията на българския национален характер. В посочените творби е очевиден сблъсъка на две цивилизации. Героите са колкото смешни, толкова и натоварени с „драматургията” на собствените си усилия да застигнат “европейски” измерения на „модерност” в българската си идентичност. За тях това е нещо повече от подражание, то е надпревара, която ги поставя в смешни ситуации заради криворазбраните им представи за цивилизованост. Що се отнася до Бърнард Шоу, „Оръжията и човекът” има по-голяма идентична близост с „Криворазбраната цивилизация”. Впрочем тази тема никога не е губила актуалното си звучене, вкл. и в нашето съвремие. Затова съм склонна, ако ме попитате за идейно-съдържателната натовареност на пиесата, да ви отговоря, че водещ е аспекта на цивилизационния сблъсък, за който стана думa. При това, случващото се в пиесата е мотивирано от фона на една война. Затова е важно доколко авторът успява в художественото пресъздаване на конкретната среда и на героите.
Имайте предвид, че Бърнард Шоу никога не е посещавал България и никога не е имал досег до битовите нагласи и навици на българите. Известен е фактa, че той първо нахвърля текста на комедията, оставяйки празни места за мястото на действието и за имената на действащите герои. Бърнард Шоу, който ненавижда войната и в памфлета „Здравият разум на войната” категорично признава това, заради многобройните млади животи, които тя погубва, той избира за основа именно войната:”Започната нова пиеса – романтична пиеса…остава само да бъде ситуирано мястото на действието…E, аз съм абсолютен невежа по отношение на историята и географията, така че пообиколих приятелите си и ги разпитах знаят ли за някои войни.” Накрая надделяват „битовите сведения” за българите на руския емигрант лейтенант Еспер Серебряков, командвал Дунавската флотилия и живял в Русе. Същият смята българите за по-първобитни. Eдин факт, който не знам защо се подценява от българските пишман „патриоти”, които видяхме да размахват сопи пред Народния театър. Бърнард Шоу се доверява точно на този човек, след като самият той нищо не е знаел за българите, за техния бит и навици, а още по-малко – за просветителските традиции на българското Възраждане. Ако някой друг се бе добрал до него, предлагайки му с друга топонимия да попълни оставените празни места в текста на комедията, кой знае към кой народ щяха да бъдат пришити подобни или други “битови” подробнoсти?
Идеята на Бърнард Шоу е да развенчае романтичното възприятие на всичко, свързано с войната, която той по принцип ненавижда, заради жертвите. В същото време изважда на повърхността големия проблем за цивилизационната приобщеност, но не в изражението на хигиенните навици, които са основен източник за смеха на зрителите, а в тяхното възприемане като симптоматика на духовно изоставане. Това е моето тълкуване, а така разглеждана, темата остава актуална и за сегашното съвремие. И аз в никакъв случай не бих могла да лиша, който и да е от правото му на различно мнение, но не мога и да оневиня начина, по който бе изразено несъгласието тази пиеса да остане в репертоара на Народния театър. Вземайки предвид случилото се пред сградата на театъра във вечерта на премиерата, ще си позволя да припомня какво още e казал Бърнард Шоу:”Демокрацията не може да се издигне по-високо от нивото на този човешки материал, от който са изградени нейните избиратели”.
За пиесата може да се говори в зависимост от това кой ъгъл избираш за гледната си точка. Ако е от позицията на разбирането, че всяка художествена творба допуска отдалечаване от автентичното, то читателят или зрителят следва да уважи правото на творческа свобода. И не би трябвало да я подлагаме на цензура в случай, че авторът е използвал хиперболизация или е прекалено остър със саркастичния си тон. Ако пък искаме непременно да открием удовлетворяване на политическите ни очаквания за отразяване на едно или друго историческо събитие, което в тази творба служи само като фон за разгръщане на характери, ще сме сбъркали. За възхвала на саможертвата и героизма има други литературни жанрове. И не трябва да търсим задължително препокриване с историческите факти и обстоятелства в една романтична комедия. Използването на политически наратив с елементи на провокиране на омраза и разделение, е симптом повече на избиване на национални или на тяснопартийни комплекси, предвид разпознаването на някои от участниците в протеста. Защото не може да се каже, че в „Оръжията и човекът” липсва автентичната нотка за войната. И Сергиус, и Петков са нейни герои. а не забравяме, че става въпрос за романтична комедия, която допуска художествената измислица.
Да ви призная, не намерих и някаква голяма разлика в използвания от Войников и от Бърнард Шоу, подход при изобразяване на героите. Да ме извини вторият, но в „Криворазбраната цивилизация” авторът постига много по-висока степен на общия колорит на отразената действителност. Но целенасочената фиксация как в комедията на Бърнард Шоу авторът се гаври с българските национални герои, е симптом на комплексите ни, наслагвани исторически и поддържани с постоянното ни вторачване в несъвършенствата на националния ни характер. Затова мисля, че е твърде пресилено да се твърди, че отношението към България и българите в тази творба на Бърнард Шоу е твърде тенденциозно. Повтарям, че става дума за една романтичне комедия.
На финала искам да ви попитам колко пъти сте гледали “Ало, Aло!” И колко още пъти сте готови да го гледате? А що се отнася Бърнард Шоу, той има още какво да ни каже. Затова не спирайте да четете! Това ще ви позволи да се освободите от примитивните представи за художественото творчество и неговите неограничени възможности да променя света..
