Думата компромис принадлежи към заемките в българския книжовен език. Нейното включване в активния български речник е резултат от феномена глобален език или от влиянието на английския език. Постарах се да намеря думата в английски речник. Изписва се compromise и е с два корена – com от common /общ/, promise /обещание/. В този смисъл, би трябвало да означава общо обещание. А нейните български синонимни съответствия са – отстъпка, взаимна отстъпка, разбирателство, помирение, спогодба, споразумение, отстъпление, безпринципност.
Кое ценностно тълкувание ще ви допадне най-много, го оставям на вашия избор! Това, което ще направя аз, е да се опитам да извадя оня смисъл на политическия компромис, който го определя като необходим и актуален за българската действителоност, като ценност, а не като лоша дума. Защо го правя, ли? Защото смятам, че предвид очертаващата се переспектива – в близките години никоя партия да не получи шанса да управлява самостоятелно, българските политици трябва да се научат дa правят компромиси, защото те вече са част от коалиционната политическа култура. В този смисъл, стъпвам върху моето разбиране, че политическият компромис е ценност, а не лоша дума. Който не разбира това, или е решил да спекулира с “опорни точки” срещу политическия си опонент, приравнявайки понятието единствено до “пазарлъци, отстъпление и безпринципност”, рискува да работи за собствената си изолация и никога повече да не влезе в управлението. Защото “пазарлъци, отстъпление и безпринципност” има там, където стойностите не са водещи.
Ако приемем, че политическият компромис е ценност, то трябва да следваме стратегията на неговото изучаване. Нужни са компетентности – познания и умения, което означава, че разговорът за политическия компромис е навременен и актуален. И тъй като всяко решение се взема след оценка на всички обстоятелства, които го предхождат, те трябва да бъдат задълбочено анализирани. Едва тогава идва ред на очертаването на всички алтернативи. Измежду тях може да се окаже, че компромисът е единственото решение, а и с него е свързано най-успешното и най-възможното излизане от ситуацията. Това е принципната схема. Оттам нататък, процесът е свързан с възможностите и уменията на участниците в преговорите. Как те ще използват човешкото мислене като ресурс за окончателния резултат, т.e. за т. н. “общо обещание”, зависи отново от тях.
С какво ще продължи моето изложение по-нататък? Аз ще се опитам да изредя онези същности на политическия компромис, които според мен, го определят като ценност:
Политическият компромис като път за търсене на изход. Неоспоримо е, че резултатите от последните парламентарни избори, ни поставят пред две алтернативи – да бъде сформирано ново правителство или да вървим към нови избори. Кой от двата варианта е по приемлив и какво следва от това – всеки би могъл да си отговори и да си направи своята класация за всички “да” и “не”.
Политическият компромис като избор и отговорност. Разгледан по този начин, той разкрива възможност да преосмислим вътрешната обществено-политическа ситуация и международната обстановка, за да определим водещото политическо решение, което трябва да вземем. И в същото време, предвид отговорността, която поемаме, то да изглежда достатъчно възможно и реалистично за достигане.
Политическият компромис като обединяване около противоположни мнения, приоритети и задачи. При всички случаи – на ценностно равнище, защото когато става дума за такъв компромис, водещ трябва да е балансът между това, което отстояваш и валидността на аргументите, които представяш. Разбира се, че водещите ценности трябва да са справедливост, състояние на бюджета, ефект от реформи, неотложност и т.н. Такъв подход може да направи консенсусът възможен. Целта е да се стигне до разумни отстъпки и от двете страни.
Политическият компромис като разумни отстъпки. Може да се наложи всяка от страните да подходи селективно към някои от своите първоначални нагласи, защото запознаването с финансовото състояние на държавата да не позволява осъществяването им в частичен или в пълен обем. Възможен е компромис и на най-малките загуби.
Политическият компромис като програмни решения. Те включват тенденции, приоритети, мерки и числа, които са отправни за една или друга политика. Всяка една от тези думи са сами по себе си концепции, които според професор Де Боно, не би трябвало да са изписани в своята специфика, защото тяхното оперативно разработване, почти като практически идеи, трябва да е в секторните политики на отделните министерства. Думите имат значение и затова трябва да се използват правилно.
Политическият компромис като комуникативно поле за толерантност, отстъпки, разумно обсъждане, вземане на мотивирани решения и раждане на идеи. Според мен – най-трудния етап! Всяка тема трябва да бъде задълбочено изследвана, с оглед на ценности, дадености, извънредни обстоятелства и прогнози. В този процес е напълно възожно да настъпят промени в личните възгледи на преговарящите, което никак не е лошо, ако е резултат на фактите и доказателствата на отсрещната страна. Много е важно участниците да търсят баланса в поведението си – кога и как да се съгласяват или да не се съгласяват.
Накрая искам да завърша с това, че формирането на предстоящото коалиционно правителство вече е повод за определено опозиционно говорене, свързано с политическия компромис. Вярно е, че за опозицията търсенето на “под вола – теле”, се очертава като единствена възможност да поддържа медийния интерес и да напомня на електората за себе си. Обаче тяхното еквилибристично използване на тази дума е избирателно и еднопосочно, защото се гради само върху едно от удобните тълкувателни значения, т.е. на “отстъпката от собствените разбирания или съвест“. И по-малко на второто от тях – “споразумение на основата на взаимни отстъпки“. Мое мнение е, че това се прави, за да се хвърля сянка върху характера на преговорите между ГЕРБ и коалиция “Обединени патриоти”. Да не забравяме, че политическият компромис е като протегнатата ръка. На това са способни само политически зрелите партии и само подобни на тях, могат да оценят усилията им да поемат отговорност във времена на криза в обществото и в политическия живот.
април 2017 г.
