Ще кажа нещо тривиално, но необходимо – политиката е отражение на отношенията в едно общество. А онези, които са в нея или я разбират, или я използват единствено за себе си. При първите говорим за осъзната обществена мисия, а към вторите принадлежат онези, чиито лични интереси са водещи, а не тези на българските граждани. Влизането във властта при едните е за да бъдат решени проблеми, а при другите винаги се стига до тяхното задълбочаване. Последното върви в комплект с дефицит на познание за управление на държавата и на политическа отговорност. Принципът – колкото повече, толкова повече….
През целия преход след 1989-та година бяхме свидетели на какво ли не. Ограбваха ни до шушка, както казваше баба ми. Разоряваха държавата ни. И днес същите тези сами определят себе си за “реформатори”. Хвалят се как са ни оправили за осем месеца и даже искат още от същото – да си довършат работата. Коя работа? По опоскването на държавата? Или за да продължи държавата ни да живее на вересия? Докато сме единственатa страна-членка на ЕС, която затъва във външни дългове, а 50 млрд по Плана за възстановяване ни чакат неусвоени. За тази ли държаавническа безотговорност гласуваха онези български граждани, пуснали гласа си за ПП-ДБ-БСП? Или гласуваха, за да подкрепят високата инфлация, обедняването, корупционните схеми, шуробаджинащината, конфликта на интереси, феодализираното управление и липсата на държавност?
При последното редовно правителство – това на Четворната коалиция, станахме свидетели на всичко това, нагло натрапено ни като норма и което ни върна към комунистически практики отпреди 1989-та година. Обяснението да гласуваш за тези същите може да има само едно обяснение – българските граждани нямат навика да осмислят случилото се или наистина има нещо тъмно в “мадуровките”. И докато за първото съществуват и исторически доказателство, то за второто все повече се засилват съмненията. И ако този въпрос не се изясни, съмненията за измама и за контролиран вот с машините ще се задълбочават. Не може цивилизована Европа да е отхвърлила този начин на гласуване, а българските политически маргинали да са се хванали за него, като единствена възможност да се доберат до властта. А основанията за съмнения могат да са много елементарни – всяка технология е плод на човешкия ум и човекът е този, който може да я настройва така, че тя да изпълнява функциите си. Гласуването с машини е контролиран с човешка намеса процес. Тайнството на вота е поверено на посредник и на участник – софтуера. И най-очаквано на един от екраните на машините за гласуване се бе появил надписа: ”В дневника е бъркано”.
Участието в изборния процес е не само конституционно право, а ценностно отражение на индивидуалната политическа воля. Българинът винаги е бил обвиняван в липса на проактивно гражданско участие, провокирано след съзнателен прочит на натвореното от управлението на една или друга партия или коалиция. Вглеждането в обществения процес не е прищевка, а лична гражданска активност. И няма как да е друго, когато качеството на управление на държавата рефлектира в стойностите на твоя живот и на …джоба ти. А как се отрази на тях клиентелното управление на един приятелско-роднински-бизнес кръг, който беше решил да опоска държавата и успя да го направи? И даже поиска да го/ни довърши – в буквалния и в преносен смисъл. Какъв популист тряба да си, че при неясна и неидентифицирана обществена основа на партия, която само успяха да регистрират, но не и да изградят, да имаш претенции за власт?
През целия преход българската политика и българските политици са в моето полезрение. Бяхме свидетели на появата на всякакви партийни субекти, чието роене продължава и до днес. На фона на слабото гражданско общество и на зависимостта на партиите да оцеляват чрез властта, но не и като са в опозиция, остави много от тях извън борда на политическия живот. Много даже не успяха да се идентифицират идеологически, освен ако сами не са се етикетирали. Партийната фрагментация се превърна в същностен процес на българския преход, а напоследък той стана и контролиран от… президентството. Напоследът е традиция след всяко служебно правителство да се ражда нова политическа партия. Причините се дискутират публично и при това – доста напоително от политолози, затова само го маркирам като явление. Но едно е сигурно – лишени от ясна обществена база и не отговарящи на приципите за партийно строителство, тези политически парии обикновено имат къс политически живот. И това рано или много скоро се случва, въпреки благосклонността на “мадурките” да ги пропусне до парламентарния мегдан.
Сигурно вече някои от вас се питат, а защо написах горните редове. За да продължите вие по-нататък, отговаряйки си на въпроса какво сте пропуснали преди решението да подкрепите с вота си на последните парламентарни избори тази или онази партия. Защото в каква България искаме да живеем зависи преди всичко от всеки от нас. Нещо, което през целия преход не се възпитаваше като част от политическата култура. Една негативна тенденция, която се подхранва и от партиите, чиято идеология се изчерпва с това какво обещават държавата “да раздаде” на гражданите, ако те са във властта. Със стесняването на интереса към политиците до това кой повече “ще раздаде”, българинът сам се лишава от по-широкото политическо познание за протичането на политическия процес и неговото качество. Подобен дефицит води до две крайности –крайно негативно отношение към политическите партии и като цяло – към политическия елит, или до повторяемост на грешките в избора на вота за една или друга партия. А защо не и – за гласуване на инат. Затова в заключение ще кажа, че политическата култура е индивидуално качество, защото съществуването й е върху личния избор да си политически информиран. Но се превръща в граждански дълг, ако си разбрал, че тя е в основата на проактивно гражданско поведение за промени и развитие на обществото.
Бъди информиран и не позволявай да бъдеш подвеждан с опорки и голи обещания. Търси баланса между обществения интерес и персоналните ти очаквания за промяна на твоя живот и този на семейството ти.
