В днешната българска политика не се говори за ценностите като реализация на държавността. Не се води дискусия как да бъдат решени проблемите, с които ни затрупват кризите. Защото кой е дискурса на успяващото управление – посочване на истината за състоянието на държавата и предлагането на решения. А първото постижение на всяко успяващо управление е постигането на консенсус около определени цели и върху основата на правилата на правовата държава.
Кое обяснява появата на един политически субект? Разбира се, че говорим за възникването на политическа общност, обединена от определени ценности, които са в основата на нейната идеология. Те са базата, върху която сe изграждат консенсусни отношения и общо разбиране за развитието на обществото. Тези ценности са и фундамента на всяка партия, която обединява определена група граждани и изразява техните интереси чрез различни форми на практическа дейност и чрез участие във властта.
В момента определено можем да говорим за ценностен вакуум в политиката, което е симптом за деидеологизация на партийните субекти, което при всички случаи води до делегитимирането им. Не се ли впечатлявате от “сюжетите”, които чувате да ви преразказват по студиата представителите на повечето “нови” партии. Потресаващо повторение на заучени клишета, всеки за всеки е враг, а омразата се е превърнала във водеща доктрина за печелене да електорално доверие. Подобен подход разрушава основите на междупартийното сътрудничество и прегражда пътя към политическия компромис в името на обществения интерес.
Какво всъщност е политиката? Преди всичко е влияние. А една партия може да влияе с идеологията, която проповядва. От какво се интересуват гражданите? Най-вече какво им предлага тази партия като решения за устройството и развитието на обществото. Претенции много – колкото са и партиите! Демокрацията има това предимство, че плурализмът позволява изборът ни да е измежду много политически субекти. Вече сме били свидетели какви поражения на политическото съзнание може да нанесе хегемонията само на една партия, която е с претенция за единствена истинност. И без да се отклонявам, само ще вметна, че и днес ставаме свидетели на подобна претенция, която много ни напомня на идеологията за онова “светло бъдеще”, което така и не построихме. По-скоро говорим за връщането в обращение на позабравена лексика, която отразява чисто субективни и пропагандни представи, които не са основани на обществени закономерности.
Политиката е ангажимент към обществото, изразяващ се в съзнателна дейност. Участието в политиката бих свела до работната дефиниция дали един човек е годен да формулира и да полемизира публично решения за развитието на обществото. Това е и условие, и критерий. Така на фона на противоположностите в политиката, всеки гражданин може да направи избора си. Нямало ляво, нямало дясно! Не били леви, не били десни, а били в центъра! Ама дали само публичното деклариране е достатъчно? Не сме чули каква е идеологията ви и какви са практическите ви намерения, относно кризите и преодоляване на проблемите. В същото време виждаме, че има партии, които съществуват единствено чрез протестния популизъм, който върви заедно с изкривяването и подправянето на истината. Има пристрастяване и към артикулирането на странни представи за “свършена работа”. Дори фактите се оказват недостатъчни, за да откажат такива пропагандатори от подобно публично говорене на конвейер.
Когато думите и действията не се разминават, това понякога покрива и нашите представи за успешния политик. Той е и този, който умее да си служи с властта, когато попадне в нея. Целта му е, както вече казах по-горе, да обединява гражданите в ценностна общност. А това може да се случи само с ясни послания за приобщаване към конкретно формулирани цели. Публична тайна е, че има задкулисие, което инвестира в организирането на “спонтанни” протести. Това задкулисие “дърпа конците” и не винаги става дума за гражданска спонтанност, а за засегнати интереси. Гражданите са използвани само като инструмент. Доказаха го и последните протести. Защото управлението на Четворната коалиция извади наяве истината за събитията от 2020/21 година – битката e за финансовите потоци и кой да ги управлява. Правителството на Петков показа още нещо – дори когато са във властта, партиите не се отказват от това да продължат с политиката на противопоставянето, а не с търсене на обществен консенсус за действително свършване на работа. Това е и основната причина за преждевременно прекъснатите управленски мандати. На България са й нужни политици, чиято дейност и личен морал не са в противоречие с общите ценностни критерии за присъствие в политиката. И от управленци, които вече са доказали, че могат да управляват кризи, да решават наследени проблеми и заради това продължават да печелят доверие.
