В латералното мислене, чийто автор е професор Едуард де Боно, съществува принципно разбиране за противопоставянето като човешка реакция на несъгласие, кое- то всъщност е ценност, ако знаеш как да го правиш. Ако обаче на него гледаш единствено като на първичен рефлекс или като на възпроизвеждане на нещо предваритело научено, то ще остане в дълга дистанция от добрия резултат. Причината е в дефицита на умение да се изразява независима алтернативна гледна точка. Това най-често се илюстрира с т.н. мислене тип “елементарни твърдения”, което е особено типично за българските политици. И то за онeзи от тях, които трайно са се настанили в протежение на целия тридесетгодишен преход.
В една от последните си публикации написах, че всички “родилни мъки” на българския преход се дължат не на демокрацията или на конституционната ни уредба, както напоследък се опитват да ни внушат някои “инициатори” за промени в нея. Съпътстващите ни проблеми по пътя на демокрацията са проявление от действията и манталитета на политиците ни, а и на политическата култура на българските граждани като избиратели. Ако вземем предвид и факта, че голяма част от сегашните политици принадлежат към този дълъг преход, то единственото заключение, което може да направим е, че в тази им битност нe e настъпила особена промяна – и в манталитета, и в стандартите на политическото мислене и говорене. Те са все така далеч от типа “творческо мислене” в политиката, от истинското визионерство и от аналитичния подход за отразяване на действителността. Това е и причината за нашето неизменно усещане, че продължаваме да сме в преход, който ни изглежда безкраен.
Съжденията ми до тук съвсем не са случайни, защото поводът е конкретен. Темата се зароди не спонтанно, а след като изгледах тази сутрин записа на снощното предаване “Панорама” по БНТ. Да кажа, че бях втрещена от участието на лидерката на БСП, ще е най-невинното определение за моето състояние. Между другото, държа да знаете, че аналитичният ми подход никога не се гради на някакво селективно отношение към фактите, така че те да подкрепят моя предварително формирана идея. Винаги тръгвам от онова, което ме е впечатлило и в което откривам възможност за извличане на добавена стойност от чутото или от прочетеното. Ще кажете, че този е обичайният подход. Не, не е обичайният! Отдавна не е обичайният! Защото днес активният арсенал за информиране и въздействие са фалшивите новини, изкривяването на фактите и тяхното селективно представяне. А целта е да се направят определени внушения, да се въздейства на възприятията и на нагласите.
Без съмнение, речта отразява духовния свят на говорещия, но и материалната действителност. Когато става въпрос за политическо говорене, словото се превръща в изкуство за въздействие. Имайки предвид, че съвременният човек е подлаган на непрекъснато словесно облъчване чрез медиите и социалните мрежи, конкуренцията за спечелване на вниманието му, e повече от ожесточена. В тази конкуренция автентичното политическо слово е мощен канал за социално въздействие. За целта е необходимо усвояването, упражняването и практикуването на специфични умения, защото и словото има своето скрито “архи” (гр. Άρχι), т.е. владеене в най-висша степен на езика и публичното говорене. Това означава преди всичко умение за организиране на мисленето и умения за изразяване. Сами по себе си тези умения са трудност, която един политик трябва да е готов да преодолее.
Когато в едно интервю се задават конкретни въпроси и отговорите трябва също да са конкретни. В повечето случаи те са отворени, за да може отговарящият да формулира точно диагнозата или решението. Във въпросното участие на Нинова, към нея бяха отправени и т.н. “изстрелващи” въпроси, които в латералното мислене са известни като “хвърляне на въдица”. В първия случай водещият преследва да получи точно определена информация, а във втория – не се знае какво ще “улови”. Предполагам, че на нея са й били предоставени предварително въпросите, на които ще трябва да отговаря. Въпреки това, гостенката демонстрира изключително занижени стандарти на политическо говорене, което попада в графата на споменатото от мен т.н. мислене тип “елементарни твърдения”. Както винаги, те прозвучаха като опорни точки, които БСП повтаря цяла седмица и ги подхвърляше като топки, търкалящи се в информационната среда. След като цяла седмица след случая с президента Радев, ние ги чухме многократно, произнесени по един и същи начин от много представители на партията им, словесният ресурс на тяхната лидерка остана в този диапазон и по време на интервюто.
През всичките тези години, усвоявайки системата на латералното мислене, аз успях да формирам едно прилично професионално, а не формално отношение към речта на политиците. Тези, които четат внимателно моите публикации, вероятно са забелязали, че никога не изменям на отношението си към фактите. Правя го, защото знам, че най-ефективният начин да говоря за грешките на другите, е като предложа алтернативно обяснение или възможност те да бъдат осмислени. Затова аз не мога да не отбележа отсъствието в отговорите на Нинова, на ценностно осмисляне на случилото се с държавния глава. Дори на въпрос за това дали намира „някакви основания за укор към президента – ако не правен, то поне морален”, отговорът й по-скоро беше бягство от истината за ефекта, който възпроизведе този звукозапис, относно моралния облик на държавния глава.
Намирам твърдението, че това е “атака срещу президента”, както и че случилото се е “разрушаване на държавността”, за несъвместими с реалността на фактите в публично оповестените части от разрешените записи. Между другото, тази опорна точка се повтаряше като мантра към всеки от отговорите. Твърде несъстоятелно е и обвързването на едно правомерно действие с опит „да се затвори устата на хора с различно мислене, хора, които критикуват, които смело изразяват своята позиция”?! Все в този ракурс на елементарна интепретация бяха представени и “аргументите” за “сплашване” от страна на властта. Иначе високопарните твърдения за “страх, репресия и преследване на инакомислещи”, което според нея било процес, тя успя да го обясни с примери като “изключването на микрофоните в МС от Борисов”(спомняте си за желането на ), с “протестиращи, които бяха снимани, правят им се актове…месеци наред ги водят по районни управления на МВР….за да се стигне онзи ден на обгазяването….и най-накрая до най-високо равнище в държавата – президента”. Така тя “образно” материализира и отговора на въпроса “кой го прави всичко това и кой е центъра”. Не последва конкретен отговор, а само че “това е процес, в който се включват различни институции по различни начини и по различни поводи”.
Не намирам никакъв смисъл да правя подробен анализ на всичко изречено и чуто в това интервю. Избрах един малък щрих, защото по-важното за мен беше да разберете, че българската политика се нуждае от свежо политическо говорене, което само по себе си да е добавена стойност към нашето граждански мислене, но също и да поражда, и да възпитава нова политическа култура. Политиката е място за личности, които отразяват действителността обективно и на тази база генерират идеи. Няма как да се успява с политика, която се свежда до елементарни твърдения. Политиката се превръща в халтура, ако си в нея и не владееш съвременни съзнателни и формални подходи за осмисляне на политическия процес и материализирането му в конкретни действия и послания. Имам една релевантна метафора за политик – да си политик е твърде чупливо понятие, и ако искаш да си такъв, трябва да положиш много усилия. Но дали всеки е способен да дава резултати? Да помислите, оставям на вас…….
