Теми

“И МОЙТЕ ПЕСНИ ВСЕ ЩЕ СЕ ЧЕТАТ”

под игото
Време за четене: 4 минути

Тези дни тръгна един дебат за “превода” на романа “Под игото” на съвременен български език. Реших да напиша тази статия, защото умението за четене с разбиране е проблем за българските ученици. И това не е свързано с някаква криза на вниманието, а се дължи на неовладяна техника на четене, на дефицит на житейски опит, на умения за извличане на информация чрез логическа свързаност между фактите и обстоятелствата, както и формулиране на изводи и закалючения.

Романът “Под игото” е “библията” на нашия национален живот през последната четвърт на 19 век. Тази творба на Вазов е не само исторически извор, защото Вазов е съвременник на всичко случило се, но и едно художествено обобщение за българския дух. Чела съм, че целта му била да възстанови истината за Априлското въстание и участието на народа в него. Трябва да съм се разминала с подобен цитат, но знам едно друго негово изказване:”Поставих си за цел да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух в епохата на Априлското въстание…. Много от епизодите в романа са плод на личните ми спомени и наблюдения. Повечето от действащите лица са истински личности от Сопот, с други или преиначени имена.” Това откровение определя романа като реалистичен и исторически, но не го лишава от обобщеност на изображението и от мощна сила на въздействието.

Може действието да е свързано с малко подбалканско градче, но това не пречи на епическото изображение. Героите са живи и запомнящи се, заради индивидуалността си. В същото време всеки от тях е част от общата психика на българина от онова време. Художественото пространство на творбата позволява един задълбочен поглед и верни изводи за реализма на Вазов, който е съвременник и няма как да не се доверим на реалистичния му подход на отразяване. Има нещо, което не бих пропуснала да ви споделя – всеки герой в романа, въпреки индивидуалността му, остава усещане за духовна величина, макар че самият Вазов отбелязва:”Те са почти всички снети във фотографическата камера на тогавашния Сопот”. Писателят се интересува, както от конкретните образи и човешки характери, така и от тяхната принадлежност към различните социални слоеве. Той показва героите на фона на едно върховно историческо събитие. Вазов показва и идейния сблъсък, и общественото напрежение, и романтичния патос.

Наричаме Иван Вазов „патрирах на българската литература“ не само заради богатството от жанрово разнообразие, но и заради идейно-художествените му достижения, свързани с темите, с художественото изобразяване, с езика, с целия идейно-образен и емоционален свят в творбите му. Неговият художествен опит е великанска крачка, която ни приближи до общоевропейската литература. Словото на Вазов е живо и поетично, дори в неговата проза. Когато четем “Под игото” ние не губим ориентация къде сме и всеки момент можем да кажем:” Сега съм у дома”, като в стихотворението “При Рилския манастир”. Заслуга за това има и неговата реч. Словото му събужда чувства и настроения, които ни държат близо до българската земя и история. Вазов владее до съвършенство художествените средства, за да постигне желаната философска смисленост и емоционална тоналност при художественото отразяване. Приближени до него си спомнят колко много време той е отделял за корегиране и редактиране на творбите.

Когато говорим по темата за художествеността на една творба няма как да не стане дума за езика – в смисъл на специфичност, на средство за изобразяване и на въздействие, както и като исторически извор. От това гледище за езика тръгвам и аз, за да построя моето “против” въпросния “превод”. Като вземам предвид историческото време и факта, че писателят е негов съвременник, няма съмнение, че то е представено вярно и правдиво. И въпреки признанието за “фотографическо” изобразяване, Вазов ни е оставил едно изображение, което е по-завладяващо и по-убедително. Заслугата е на езика, чията характерност и специфичност той използва, като си служи с богата система от езикови средства. Поради тази причина езикът на неговите творби не е само средство, а явление, когато става въпрос за стила на един толкова велик творец.

Eзикът е константна величина, което не означава, че не се развива. Този процес се съпътства, както с промени в синтаксиса, така и с изчезването на много думи, с появата на нови, други губят старото си значение или част от него, някои от тях използваме с ново значение. Употребата на стари думи в художествените творби е нашата жива връзка с миналоти ни. И това е така, защото думите свързват представите ни с художествената реалност, чрез която формираме нашите съждения, свързани с литературния текст. Eзикът е своеобразна памет, освен средство за комуникация и за художествено интерпретиране. В основата на всяка дума е определено съждение, свързано с духа на историческото време, с характерите на героите, с тяхното портретуване и вътрешно състояние.

Всеки творец е напълно свободен по отношение на подбора и съчетаването на думите, както и включването на думи от други стилове. Eзикът отразява художествените особености на стила. Самият подбор на речеви средства се мотивира от специфичните задачи, които си е поставил автора. И тъй като в нашия случай става дума за лексическите средства на езика, те имат отношение към изграждането на образа и индивидуалната специфика на историческото време. Винаги съм смятала, че езикът на една литературна творба е ценностната зона за духа на времето. Защо? Защото той отразява отношението на писателя към действителността. Защото чрез неговата художествено-естетическа функция се реализира определена стилистическа задача. Защото езикът на художествената литература ни учи да говорим и да се изразяваме образно и по-добре. И най-важното – езикът на художествената литература се отразява на цялата речева практика в обществото.

Всеки писател е свободен да избира езикови източници за своите творби. Един от тези източници е историческото минало. Архаизмите са думите, които са свързани с него. Тях всеки писател може да използва, за да пресъздаде образи и събития от миналото. Речта на героите е елемент на пряката им и косвена характеристика. За днешните ученици старите думи в “Под игото” са архаизми, но във времето на Вазов те са били активната, “живата” реч. Елемент са на правдивото изобразяване на тогавашната реалност чрез езика. Вазов е бил част от тази действителност – имал е шанса да наблюдава и да записва проявите на тогавашния жив език. Изучаването на езика на литературната творба днес е част от обучението по литература. Романът дава възможност на учениците да получат информация за това как са говорили отделните социални прослойки, вкл. и каква е била употребата на думи от гръцки и турски език, на русизми и т.н., които са отражение на духа на епохата.

Какво се случва след едно подобно осакатяване на “Под игото”? Ние лишаваме творбата от възможността да въздейства директно на учениците. Унищожена е автентичността и монолитността на творбата. С една дебела черта някой е решил да зачертае художественото майсторство на патриарха на българската литература, но и да убие вярата на поета, че песните му все ще се четат. Ще се четат, но това няма да е Вазовия роман “Под игото”. И всичко това се случва на фона на големия разговор за реформиране на българското училищно образование, което освен знания, трябва да дава и умения – умения за четене с разбиране, за самостоятелно извличане и подбор на информация, за извеждане на заключения и творческо интерпретиране на текстове…Ами къде остана ролята на учителя в аналитичното проучване на литературни текстове? Като е тръгнало така, хайде, да вземем да им “сдъвчем” и Паисий, Софроний Врачански, Ботев, Каравелов, и….

error: Свържете се с автора за разрешение!!