Според мен фейкът “Къща в Барцелона” e eдин нискокачествен филм, с който сценаристите и режисьорите са разчитали на “европейска награда”, но поне засега това не им се получава. А и едва ли това е възможно, след като в България тази “прожекция” не се състоя, защото и преди, и сега киносалоните останаха празни. Обяснявам си го с незнанието на авторите, че и средствата за политическо манипулиране също еволюират, а фейковете са едно от тях. По мое мнение, ефектът от прилагането им отдавна не е същият, както в началото на тяхното появяване в публичния комуникационeн процес. Колкото и да не им се вярва на тези сценаристи и режисьори на фалшиви новини – пренасищането с фейкове, т.е. тяхната масовост, вече превърна това “чудо” в “чудо за три дни”. Защото обществото започна много бързо да ги отхвърля, благодарение развитието на технологиите, които му осигуряват бърз достъп до различни информационни източници.
През последните 2-3 години генерирането на фейкове се използва като комуникационна възможност за влияние върху обществения процес, върху вземането на управленски решения и въобще върху начина на мислене. Фейкът се превърна в политически инструмент за въздействие върху възприятията и нагласите на гражданите и на цели социални групи чрез налагане на образи, внушения и спекулативно интерпретиране на факти. Чрез тях се прави опит за изразяване на някакви претенции към управляващите, към политическия опонент или към определена личност, но едновременно с това се наблюдава и тенденция на бързото им отхвърляне от обществото поради т.н. “криза в сюжета” им.
Факт е обаче, че с появяването им в комуникационната среда фейковете водят и до предизвикване на първоначално напрежение и често – до враждебно противопоставяне. Но е истина, че главно за просветените български граждани, фейковете започват да се превръщат по-скоро в социален отдушник, повод за забавление в комуникацията чрез социалните мрежи. Затова смея да твърдя, че това е тяхната нова обществена роля. Още повече, че когато на обществото му се пробута поредната фейк новина, т.е. се създаде съответния канал за комуникация – не е никак трудно да се установи дали това е истина или е лъжа. От дистанцията на времето всеки може да проследи дали тя е нова или е римейк. Има фейкове, които мигновено губят своята реалност, поради разпознаването им като “притоплен гювеч”.
Днес всеки гражданин може да влезе в ролята и на “източник” и на “получател” на фейкове. Обяснението е в това, че с нарастване на възможностите всеки да бъде информиран от повече източници, това се превръща във фактор за формиране на една нова социална активност и ангажираност към обществените проблеми. Всеки си избира на коя страна да е – да разпространява вярното или невярното. По същия начин стои този въпрос и по отношение на медиите, които за по-голямата част от българските граждани продължават да са авторитетен източник на информация. Необичайното е, когато сериозни медии повтарят фактите от фейка като комуникационен шаблон. Вероятно, търсейки ефекта на рейтинга, вместо да минимизират въздействието на фейка, те не следват, а игнорират обществения интерес. А общественият интерес е да се ограничи дезинформацията, тъй като част от нея са и фейковете. Отхвърлянето на тяхното разпространение е цивилизационен избор и той трябва да се отстоява чрез обективността в комуникационния процес на всяко демократично общество.
