Корупцията е едно събирателно понятие, което най-често се използва за пропагандни политически цели, дори когато не става дума за нея. Но най-често препратката е към синонимното значение на подкуп, рушветчийство, връзкарство, шуробаджинащина, злоупотреба с власт, конфликт на интереси… Те засягат взаимоотношенията между гражданите и институциите с посредничеството на публични личности и длъжностни лица. Ако трябва да продължим да вникваме в етимологичната същност на понятието корупция, то става дума и за едно явление, което покварява обществените нрави, предизвиквайки развала и разпад на ценностите, които работят за обществения интегритет. Прекият ефект е свързан и с разхищение на публични блага и на публичен финансов ресурс.
Смятам обаче, че корупцията не може да се свежда нито до нашето усещено за нея, нито до публичното говорене по тази тема. Когато борбата с корупцията се изразява единствено чрез клишета за преследване на пропагандни цели и дискредетиране образа на политическия опонент, това може да навежда до две хипотези – никой няма намерение да се справя с корупцията и извеждането й на светло, или става дума за мрежови корупционни схеми, които също никой не желае да разплете. В най-лошия вариант – тези, които са най-гръмогласни в публичното говорене за корупция, са всъщност най-оплетени в нея и са от онези, за които казваме: “Крадецът вика – дръжте крадеца!”. Говорим за изкривяване, което няма как да води към ограничаване на явлението корупция.
Корупцията, когато и където я има, засяга всички сфери на обществения и икономическия живот. Тя покварява самите хора и се стига до това, те да я възприемат освен като неизкоренимо зло, за което обичат да говорят, но и при първа възможност да се възползват доброволно от нея. Оказва се, че е по-лесно да говориш по принцип за корупцията и за предполагаеми привързаности към нея на политици и на длъжностни лица. Всъщност отговорността и от двете страни на корупционното действие трябва да се носи еднакво, а при доказателства – да се квалифицира като престъпление. Затова искам да вметна, че никой не е застрахован от това да бъде обвинен в корупция. Имам предвид и че никой не трябва да бъде облагодетелстван от неприлагане върховенството на закона, заради публичната му позиция. Корупцията не е свързана само с отклоняване или кражба на публични средства, което най-често се има предвид. Корумпирани по различни причини може да са и политици, и длъжности лица в управлението, и съдии, и прокурори…. Въобще всеки, който има достъп до публичен ресурс до извършването на обществени услуги, вкл. и длъжностни лица от ръководствата на НПО-та, които в много случаи са овъртолени с палитически партии.
Някъде прочетох, че в България неправителствените организации наброявали над 50 хиляди – сдружения, клубове, фондации. Българските граждани биха искали да знаят кой кого финансира и колко законно и добросъвестно се разходват средствата. Не е тайна, че източниците са от широк спектър, а част от тях постъпват директно от бюджета на българската държава и от ЕС. В т.ч. са грантовете за проекти и субсидиите, които НПО-та получават. Аз не мисля че тази сфера на публично финансиране е опазена от корупционни практики, след като корупцията визира престъпления, извършени не само от политици, но и от длъжностни лица на различни равнища, които имат достъп до публични ресурси. Доколкото си спомням преди време депутатите от Обединени патриоти предлагаха допълнения в антикорупционния закон – лицата от ръководствата на НПО-та да подават годишни декларации като длъжностни лица. Би било любопитно при осъществяването на подобна прозрачност обществото да узнае кой какви средства е заприходил към личната си сметка. И тук въобще не става дума за “държавни механизми за контролиране и санкциониране на гражданския сектор”, както някои се противопоставиха тогава, а за отчетност на средства, които са публичен ресурс.
Ако някой ви обещава “нулева корупция” да знаете, че или е измамник, или не знае, че корупцията съществува от хиляди години. Но според някои публикации, тя се проявява в истинския си вид през III – II век пр. н. е. по време на формиране на държави като Египет, Шумер, Индия, Китай – под формата на предоставяне на взаимноизгодни услуги чрез тайни връзки между хората. Днес корупция – в съвременните й измерения, съществува във всички държави и при всички форми на управления – от авторитаризъм до демокрация, ккато и при всички режими. И това е така, защото винаги се е знаело, че близостта и връзките да всяка власт – политическа или икономическа, предлага възможности за облагодетелстване. Няма значение дали става въпрос за безпрепятстван достъп до обществени материални блага или до публичен финансов ресурс. Да, корупция винаги е имало, но кога тя е на допустимо ниски нива? Разбира се, в държава, която разполага със силни и ефективни контролни и регулаторни функции на управлението. Съществуват универсално приложими правила за проследяване на корупцията, които ако се прилагат, това ще допринесе за нейното ограничаване и до обезсилване на ефекта от негативното й въздействие върху обществено-икономическото развитие и върху ценностните устои на демокрацията.
Затова най-важната предпоставка за справяне с корупцията е начина, по който е сформирано едно управление. Ако вземем за пример настоящето българско правителство, то ще трябва да си отговорим на много въпроси. На първо място, говорим за едно нехомогенно образувание с участието на дванайсетина – толкова някой ги беше преброил, маргинални или залязващи партии и коалиции. Второ, имаме един слоган на несъществуваща партиен субект – “Промяната продължава”, а и няма податки това да се случи. В същото време правителството е разделено на ниши, всяка от които не знае какво става в другата, защото информацията, която стига до обществото доказва едно – липсва фигурата, която да олицетворява комуникационния център. Причините са ясни и те са комулирани в дефицитите на министър-председателя. А преобладаващото впечатление е, че по-голямата част от правителството е представлявана от средите на неговите приятели и бизнес партньори, както и членове на техните семейства. Подобна форма провокира усщания за съсредоточаване на огромен публичен ресурс в една група от хора – и де факто е така, като разпореждането с него е като с частна или фирмена собственост. Това към този момент не се е случвало в България. Естествено е то да се възприема като провокация към демокрацията и да поражда съмнения за злоупотреба с власт и извличане на лични или групови облаги. Когато това усещане започне да получава потвърждение чрез отделни проявления, генериращи у гражданите чувство за несправедливост, се засилва и усещането за дефицит на правосъдие. Нека не забравяме, че онова, върху което е възникнало правото, е да урежда справедливи обществени отношения. Тежко и горко на управляващи, които не го знаят и се ….самозабравят.
