Преследването на престъпността и корупцията в България се е превърнало в оскърбително зрелище, доказващо унизителното за гражданите безхаберие. Имената на дребни играчи и изпълнители се премятат медийно насам-натам, а фактите ту се заглушават, ту се изваждат, докато накрая всичко се забрави…Стига се до там, че българинът вече не се интересува дали лицето хикс ще бъде наказано, защото самата държава не съблюдава кой как спазва законите и по този начин не осигурява нормалното функциониране на обществото. Свикваме и с безпардонната употреба на власт и средства. А напоследък сме свидетели на събития, като случаят в “Индиго”, наводненията, горящия влак, взривените погреби…, за които трудно се откриват виновници. Отвличат се хора, изчезват деца, а близките им безпомощно обикалят иституциите, отчаяни и не намирайки подкрепа.
Къде е проблемът? Проблемът е в правосъдието, което действа като последна инстанция и е престанало да е функция на обществото. Изместил се е центърът му, който е вън от съответните институции. Така както действа правосъдието, не ни става ясно дали целта му е да обезщети засегнатия заради проявената спрямо него несправедливост. Или целта му е да го обезсърчи в търсенето на справедливост, след като дела се точат с години. Досъдебни прозводства се прекратяват под натиска на висши чиновници. Прокуратура и съд си “затварят очите” за корупционни практики, макар че има потенциал да ги стопира. Особено трудно е там, където са замесени представители на горните етажи на различните власти. Още повече, че всяка нова власт е заинтересована не да разруши съществуващите корупционни схеми, а да ги овладее за себе си. Корупцията не е толкова в самите кражби, а в активното участие на същите тези етажи на властта.
Факт е, че върху правосъдната система се упражнява натиск от политиците. Липсата на демаркационна линия между властите се утежнява и от кадруването, семейщината, от превръщането на законите в аксесоар, който всеки използва, както си иска. Обяснимо е защо все повече българи продължават да разчитат на европейските институции. Усещането им е, че цялата система за търсене на справедливост в България е окончателно дискредитирана. Затова българските граждани гледат на европейските институции като на един добър адвокат, който може да ги защити от провала на институциите в собствената им държава.
Кой и какво може да мотивира институциите да заработят? Фокусирането около концепцията за демокрация, т.е. че законът е за всички, а законността е навсякъде. Докато се прилага призумпцията, че законът е различен за различните хора, а не обратното – законът е еднакъв за различните хора, ще продължава безогледното и цинично неспазване на законността, включително и от институциите, призвани да не го правят. Обществената функция на правото не е само да е мост към справедливостта, но и инструмент за налагане на ценностни стандарти във връзка с рисковете, които едно събитие може да носи или може да застрашава обществото. Всичко друго, извън това, прави от правосъдието едно зрелище, при това – оскърбително за гражданско общество и за държава – членка на Европейски съюз. Да не забравяме, че напредък може да осигури само държавата, в която се зачита конституцията, има ефективна правосъдна система, а гражданите владеят системата за контрол върху институциите.
2007 г.
