Европа е потресена след погрома на Априлското въстание в България и последващата участ на българите! Вълната от възмущение предизвиква съпричастността на общественици, интелектуалци и на цели слоеве от европейската общност. “Дошъл е моментът да се надигне глас!”, са думи на френския писател Виктор Юго. Те са част от речта му, която той произнася във френското национално събрание на 2 юли 1876 година, обръщайки се към “Всички съвести в Европа”. Сама по себе си, позицията му е изключителна. Намерението му е да привлече вниманието на европейските правителства, или както се казва: “Трябва да се привлече вниманието на европейските правителства върху един дребен факт, тъй дребен, че правителствата съвсем не са го забелязали. А ето този факт:Един народ е избиван. Къде? В Европа. Има ли свидетели? Има един свидетел: Целия свят. Виждат ли го правителствата? Не!” И по-нататък продължава:” Ние ще накараме европейските правителства да се зачудят, като им разкрием нещо, а то е: престъпленията са престъпления и те не са позволени на правителствата, тъй като на отделния човек не е позволено да бъде убиец. Европа е солидарно отговорна, защото, което става в Европа, се върши от Европа, ако съществува някакво правителство див звяр, то трябва да бъде третирано като вид звяр… Дошъл е моментът да се издигне глас! Всеобщото негодувание се надига! Има часове, когато човешката съвест взима думата и заповядва на правителствата да я слушат.” Казва го Виктор Юго, докато в същото време френското правителство изразява английската политика по отношение на Османската империя, и този глас звучи със силата на възмутената европейска съвест. Писателят е подкрепен и от либералния журналист Емил дьо Жирарден – редактор на „Франс“, който също публикува статии, с които осъжда турското правителство и онези европейски правителства, които го поддържат.
Един от най-известните обвинители на “ненужната и чудовищна жестокост на турците” е Джанюариъс Макгахан, който е американски журналист и е работил за нюйоркския вестник “Хералд”. Той е кореспондент на английския вестник “Дейли Нюз”, на чиито страници отразява всички събития по българските земи. По този начин неговите репортажи достигат до цяла Европа. Той силно се възмущава от позицията на английския посланик сър Хенри Елиот в Цариград, който в един свой доклад сам констатира “ненужната и чудовищна жестокост на турците”, но английското правителство продължава да се придържа към официалната позиция, че в турската империя не бива да се предприемат никакви промени. В същото време различни организации – профсъюзни, либерални, женски, както и църквата, изразяват своята позиция с множество петиции и изложения в подкрепа на българите. Документите са запазени в британските архиви и са подкрепени с подписите на десетки хиляди британци, до които е стигнал международния отзвук за съдбата на българското население. Своята подкрепа дават и видни представители на научната и философска мисъл – Чарлз Дарвин, Херберт Спенсър, Томас Харлайл, Джон Ръскин, Уйлям Морис, Джордж Хоуел, Хенри Бродхърст, У. Р. Кремър и други.
Ужасите по време на въстанието и след него, предизвикват гнева и на редица руски интелектуалци. Възмутен от турските издевателства, писателят Феодор Достоевски ще повтори написаното в тогавашните “Московские новости”: „О, цивилизация! О, Европа!”, и ще добави: “Да, да бъдат проклети тия интереси на цивилизацията и даже самата цивилизация, ако за нейното съхраняване е необходимо да се одира кожата на хората!“ А сънародникът му – писателят Иван Тургенев, ще посвети стихотворението “Крокет в Уиндзор”, по повод отказа на английската кралица да приема руския посланик в Лондон във връзка с българския въпрос. И макар руското правителство да забранява стихотворението, то е разпространено и печели съмишленици в лицето на видния общественик Аксаков, поетът Полонски, драматурга Авервиев, писателя Гаршин, художника Маковски, историка Соловьов, писателя Лев Толстой, учения Менделеев и други. В същото време се учредяват благотворителни комитети за подпомагане на българското население в Османската империя.
Протести се организират в много европейски градове. В Милано и Неапол италианците се обявяват в защита на българския народ и тяхното право да са свободни. Лично Джузепе Гарибалди изпраща телеграма до БРЦК в Букурещ. В нея той изразява симпатиите на италианския народ и неговата подкрепа за освободитената борба на българите. Скърби, че не може лично да вземе участие в святата мисия за свободен живот. В Прага, когато самите чехи са били под австрийсска и немска зависимост, се организират демонстрации на студентите. Чешки творци и общественици като Ян Неруда, Светоплук Чех, Константин Иречек и други, заклеймяват турските жестокости, като публично оповестяват своята позиция или публикуват творби, посветени на българския народ. Своята подкрепа изразяват и много румънски писатели и художници, а по-късно вземат участие като доброволци в Руско-турската война от 1878 година. Сред тях са художниците Григореску и Сатмари, поетите Кошбук, Александри и Замфируски.
Повлиян от публикациите в пресата от онова време е и един от титаните на Викторианската епоха – Уилям Гладстон. Той е бил премиер на Великобритания четири мандата, либерал e по убеждения и водач на Либералната партия, изключително влиятелна политическа фигура. С неговото име е свързано движение “Българска агитация”, което се обявява в защита на българите. По определение на изследователи то е уникален факт – чужденци създават организация с подобно наименование. Целта е да се повлияе на традиционната английска политика към оня момент, която е в подкрепа на Османската империя, за да бъде спряна руската експанзия. Гладстон инициира дебати, изнася речи и публикува памфлети, сред които е и “Българските ужаси и Източният въпрос”. Има един интересен епизод от живота му, който си заслужава да си припомним. Случката е свързана със срещата му с наши българи, които отиват при него след Освобождението, за да благодарят за приноса му в защита на българската освободителна кауза. По време на разговора, той ги пита дали разполагат с хора, които са готови да поемат управлението на държавата. Отговорът бил утвърдителен, но той поискал да уточнят какви са тези хора. Отговорили му че има и богати, и учени. Някак стряскащо прозвучали след това думите му:”А цялостни хора имате ли?” При което те се спогледали, недоумяващи какво ги пита. Той побързал да доуточни:”И богати, и учени.” Те му отговорили отрицателно, а той продължил:”Щом нямате цялостни хора, нищо няма да направите, понеже учените, като вземат властта, ще се стремят да забогатяват за сметка на народа, а богатите ще се представят за учени и ще вършат поразии…”
Освобождението на българите от османско робство е акт на цялото българско население, което през всичките столетия на отсъствие на национална държава се научи не просто да оцелява, а да демонстрира дух и да съхранява идентичност. За да ги наследят децата и внуците му. Така както днес, бащи и майки трябва да казват на децата си:”Българското помни, и Българското съхрани!” Затова за мен Трети март е Ден за памет и преклонение пред подвига на всички, които са дали живота си за Освобождението, преминавайки през процепите на историята. Но нека в този ден да споменем имената и на онези, които имаха очи, уши и глас, за да видят, да чуят и да изразят своя гняв и съпричастност към българите, подложени на жестокости през последната четвърт на XIX век. Припомняйки ви казаното от Гладстон, то и днес звучи и пророчески, и актуално. Често търсейки вярното решение за себе си или за общността, е добре да чуваме и прагматични гласове от миналото…А когато имаме общи спомени, както казва Джак Фостър, ние трупаме общи знания и обща мъдрост. Честит празник!
