Винаги ме е смущавало пасивното отношение на българина към можещите и умните. Какво е общото между тях и нормалната държава, се питате вие, когато днес моженето и правенето не са повод за самочувствие? То се измерва с това, което си окрал и присвоил. Днес в България има много хора, които не правят нищо, а получават много. Има и хора, които работят всеотдайно, но не получават достатъчно. В държава като нашата, моженето и имането са в диспропорция. А най-големият парадокс е, че можещите се отказват от политиката, макар да я разбират. Позволяват на други – по-глупави, да ги управляват. В този смисъл, разбирането, че демокрацията била избор на себеподобните, а не на най-достойните, се изпълва със съдържание.
Българските политици, в по-голямата си част си остават провинциалисти. Тяхната кауза не са гражданите, а политиката не е поле на етиката. Те имаха достатъчно време да разберат, че е по-лесно да вървиш по течението, отколкото срещу него. Липсата на неоспорими положителни качества засили омразата на българите към тях, и те несправедливо я пренасят помежду си. Това ни пречи да живеем заедно и да съпреживяваме искрено. Даже случаят с медицинските сестри в Либия, показа колко бързо съчувствието може да премине в омраза и злост. Как се отнасяхме към тях, докато бяха в либийския затвор? А след това…..
Българинът не е спрял да очаква, че нещо ще се промени и всеки път го свързва с ново лице на политическия небосклон. Опитва се да го постави в центъра на конфликтуването. А където има конфликт, там непременно се разиграва и скандал. Скандал след скандал, и отново, и отново, те се свързват с очакването за някакви оздравителни процеси. Надеждите не се оправдават, а в публичното пространство остава усещането за блъфиране и обещания за истина – една безкрайна игра, в която всички са свързани и никой не напуска. Няма празно място. То веднага се заема, а нещата стигат само до нивото на подозрението. Истината остава, скрита зад кулисите. И защо ли е така? Опитвали са се да ми го обяснят със страховете на българина от сянката на “паралелната” държава. Нали вече толкова време допускаме да ни управляват и манипулират хора, които години наред са ни наблюдавали, оплитали са мрежи около нас, обърквали са живота ни, опитвали са да го вкарат в тяхна схема.
Мисля, че са прави тези, които твърдят, че българският преход не е от успешните. Не се случи и не се случва това, което хората очакваха. Има основания, че моделът е сбъркан. Боклуците – в буквалния и в преносния смисъл, станаха метафора на голямото сметище. Измъкване няма, а българите отдавна са избрали за себе си ролята на жертва, а не на субект на гражданското общество. И причината е в това, че все още не сме извървяли пътя към собствената си свобода. Факт, който не дава шанс на гражданското говорене. Опитвайки от свободата, българинът не успя да я смеле през призмата на очакванията си за една нормална държава. Задушен от натрапването за обща вина, притиснат отново от икономическа и политическа зависимост ( обикновено се казва, че когато ти дават свободата, ти вземат сиренцето), той продължава да е объркан и да се пита: ”Има ли спасителен ход да се излезе от наследството на български преход? Кой ще сложи край на безкрайното възпроизвеждане на ситуациите? До кога ще ни стряскат въпроси като тези – ще ни затрупа ли снегът, ще ни наводнят ли дъждовете, ще ни наругае ли чиновникът? До кога ще се премятаме между черното и бялото? Утопия ли е нормалната държава?”
2006 г.
