В думите на Йосиф Хербст (1875-1925) – основоположник на българската публицистика и един от най-изявените български журналисти, се съдържа в синтезиран вид разбирането му за журналистиката и за журналистите. Спомних си за тези негови думи около шумното коментиране на случая с уж „освободена” по „политически причини” водеща на сутрeшно предаване в частната бТВ. Самата медия опроверга и определи “твърденията за неверни и категорично не отговарят на истината”. Но произнесена от парламентарната трибуна, тази „истина” целесъобразно бе спусната, за да “затъмни” случая с училищния директор-воайор, който се оказа кадър на ПП/ДБ. Но заедно с това избуя и темата за обективната медийна осведоменост, която аз реших да развия с тази моя публикация. Защото както обикновено се случва по нашите ширини – спекулациите и манипулациите ни заливат, така че да следват дискурса на определен политически интерес, а през последните 4-5 години той е свързанн с ПП/ДБ. Но като потребители на медийна информация, българските граждани отдавна са свикнали на подобен подход, когато политически субекти и завладени от тях медии действат координирано в случаите, когато дезинформацията се използва в качеството на политическата й целесъобразност, заради зависимости между тях.
След като медиите направиха така, че да гледаме с недоверие политолози, социолози и други –ози, стигнахме върховата точка на отрицанието, когато още от сутринта зрителите и слушателите се оказват впрегнати в психомелачката на изкривен разказ за обществено-политическата ситуация в държавата ни. А този медиен разказ се разпознава преди всичко като преразказване на опорните точки на един-единствен политически център – ляволибералният, който успя с апетитни финансови “хапки” да захрани зависимости през НПО-та и да влияе на редакционната политика на доста медии. Резултатът го виждаме всички – ще речеш, че в държавата ни не се случва нищо добро и хубаво, а някои журналисти от блок–предавания толкова са се самозабравили, че като ги слушаш, си казваш: ”Наистина ли тези хора нямат мяра?” А може, както писах преди време в друга моя публикация, целта им да е точно тази – да дезинформират, да „убиват”, а не да „лекуват”?
Политическите зависимости са основен проблем на българската медийна среда. От много време част от българската журналистика се е превърнала в организирано клюкарстване, въпреки че трябва да интерпретират само проверени и разследвани факти. Използването на медиите за манипулативна информация цели създаването на паралелна реалност, която устройва политически еквилибристи, на които им се осигурява ежедневно участие в същите тези зависими медии, за да продължат да спекулират. Конспирацията, издигната в ранг на официален първоизточник, продължава да произвежда спекулативни тези и теми, които се разпространяват от платени медии с известни или неизвестни собственици. Да не пропуснем и зависимостите от рекламодателите. А да говорим за Етичен кодекс на журналисти, забравете! То май няма и СЕМ! Това е и една от причините зрителите и слушателите да се съмняват в обективността на определен информационен източник. Защото тези съмнения са провокирани от връзките им с представители на олигархията и с партии, които упражняват натиск върху редакционната политика на добре известни зависими медии. Всъщност за съществуването на олигархично-партиен-медиен „октопод” отдавна се знае. Част от него са и разпознаваеми лица от кохортата на т.н. “диванни” коментатори“, за които се знае, че „изкарват хляба” си, като разпространяват „оборотните” „опорки” на партията, която обслужват.
Темата за влошаната медийна среда не е нова. През годините тя изскачаше и от докладите на Европейската комисия. Спомням си, че още през 2018-та година, в един нейн доклад се акцентираше на това, че медиите не трябва по никакъв начин да се намесват в обективната работа на правораздавателните институции, в т.ч. на прокуратурата и на съда. Напротив, определени медии са се превърнали в партийни рупори на опорката, че прилагането на върховенството на закона спрямо представители на ПП/ДБ е политически нагласено, т.е. е “бухалка”. Такива са интерпретациите, вкл. и на онези медии, обслужващи въпросната коалиция. И не става въпрос само за случая с кмета на Варна. Целта е повече от очевадна – обществето да бъде вкарано в информационна заблуда. Иначе много са тези, които не спират да крещят, че „правосъдието е за всеки”. Да, ама не!
Да се казва, че в България има цензура и няма свобода на словото, е като да изречеш лъжа. Медиите са частни и отдавна е известно, че редакционната им политика се определя от собственика. В тази връзка, държавата не се бърка в частната медийна среда, но тя е длъжна чрез законодателната си дейност да осигури прозрачност на медийната собственост, за да знае българското общество кой кой е. За обвързаността на медийната политика със собствеността и за неспазването на журналистическите стандарти съм писала многократно (“Кое изяжда професионалната журналистика“, „Моралът в медийната среда“, „Фалшивите новини“ и др.) В тях нееднократно е ставало дума за отговорността на журналиста и водещата роля на професионализма при формирането на обективна информационна среда. Смея да кажа, че т.н. журналистическа гилдия (звучи по-скоро като клише, а не като реално съществуващ субект), е престанала да играе ролята на обединяваща и регулираща процеса на съхраняване на стандартите в професията. За голямо съжаление, в българската журналистика все повече преобладава “модата” да се скалъпяват скандали, да се търси пикантното, да се коментира кой какво е казал. Задачата на всяка сериозна медия включва и правото й да търси отговорност на управляващите, но това трябва да се реализира в една плуралистична и свободна от натиск среда, в която да намират място различните гледни точки.
На обективната медийна информационна среда не трябва да се гледа само като на изискване. Тя е част от истинската демокрация. Медиите са посредници, чрез които се реализира обществения дебат. В тозиконтекст завръщането към професионалните стандарти за обективно отразяване на действителността не може да бъде отлагано. Казвам го със съжаление, но поведенческите модели, които следват някои „журналисти” и водещи на предавания, предизвикват възмущение от мнозинството потребители на информация. Във връзка с последните протести, някои от тях се превърнаха в агитационен център, но също влязоха в ролята на призоваващи и подбуждащи към насилие и агресия. А като прибавим към това и затъването в чалга-жанра в журналистиката, финансовите обвързаности, дефицита на ценностна привързаност и отклонението от етичната рамка на журналистическия труд, нещата изглеждат повече от сериозни.
Не е тайна, че днес отделни журналисти стават проводници на разделението на гражданите чрез проповядване на омраза и на базата на партийно-политическото им противопоставяне. Практика е и несиметричното представяне на различните гледни точки или отсъствието на такива, както и еднопосочното или избирателното им отразяване, ккато и умишлено информационно “затъмнение”. Липсва и аналитичната интеpпретация, фокусирана върху човешките стойности и отражението върху обществената среда. Ако ме питате, много важни са стойностите на възприятието, защото сме свидетели как “истината” ни се представя по различен начин или тя е изцяло подменена от “фалшивата новина”. Вече трябва да сте наясно, че както не всеки човек може да види истината, каквато тя е в действителност, така и не всеки журналист желае или може да я отрази. Днес става възможно възприятието да бъде променено до такава степен, че то да изглежда като реалност. Усещането вече е, че ние сме постоянно заблуждавани.
Подобно усещане се подсилва и от липсата на ефективен контрол върху медиите, който да неутрализира негативните проявления. През годините на прехода ние сме свидетели на “сЛободия” във всички сфери, в т.ч. и в журналистиката. Като част от “хибридната война” се наблюдава едно опасно фундаментално изкривяване на ролята на медиите. Част от тях много успешно се използват освен като инструмент, но те са и съучастник в подмяната на реалността. А случаите на премълчаване на факти или на грубо спекулиране с реалностите на българската демокрация, както и самоцензурата като доброволно отказване от правото на свободно изразяване, определят проблема като много тежък. Ежедневна е практиката на наслагване на неправдоподобна информация, даване предимство на спекулациите и раздухване на режисирани скандали и скалъпени политически сценарии. Обичайна политическа практика е подхвърлянето на неверни факти в публичното пространство, за да се посегне умишлено на нечия репутация. Напоследък зачестиха претенции и факти, които въпреки че засегнатите ги опровергават и вече се знае, че не са верни, това не отказва авторите на дезинформацията да ги мултиплицират.
Да избереш между истината и лъжата е най-трудният ценностен избор. Нали се сещате за примера с “наполовина празната” и “наполовина пълната” чаша. Кой какво вижда в нея, зависи единствено от ценностите, които са в основата на отсъждането, т.е. на мнението. Обикновено всяко мнение има различна обоснованост. Но в много случаи, отнасящи се до българския политически живот, различието се дължи на лично отношение, предпочитание или на различно възприятие, т.е. водещо е субективното. Разминаванията са в изходните стойности или във фактите, а колебанията обикновено са на база вярно/невярно. В случаите, когато истината може да бъде проверена, вярно е винаги само едно от мненията. Но докато стигнеш до него, някой иска да обърне възприятията ти в желанаа от него посока. И в такива случаи това са онези медии, които виждат своята роля в създаването на такава „химическа” среда, която да възпроизвежда само негативното, което винаги събужда недоверие и страхове.
В момента съществува спектър от равнища на вероятна правдоподобност на информацията. Но най-често те варират от “вярно е”, “винаги е вярно”, “не е вярно”, “никога не е вярно”. Има и междинни варианти – “общо взето, вярно”, “понякога вярно”, “вярно в отделни случаи”. Вярното отразяване означава да си ясен и стриктен в предаването на фактите. Неутралността е характеристика на обективната информация и индикатор на журналистически професионализъм. Но трябва да знаете, че покрай влизането ни в еврозоната, България продължава да е обект на хибридно въздействие, защото авторите и изпълнителите му добре знаят, че най-сигурния инструмент за това е масираното влияние върху възприятията и нагласите на гражданите на една държава. Това е оръжие, чийто ефект е многократно по-мощен от познатите ни до сега конвенциални възможности и методи на влияние върху подсъзнанието и върху решенията, които ние като граждани трябва да вземаме. В моя предишна публикация „Информационна среда и тинк-танк”, подробно разглеждам ролята на т.н.”аналитични тинк-танк центрове”, чиято цел е именно упражняването на влияние върху възприятията и нагласите на гражданите през НПО-та, които целенасочено се представят през медиите като “резервоар на експертност”.
У нас най-много се коментират ресурсите на Сорос, към които са прикачени много от въпросните лица – тинк- танкове. Не е случайно, че някои някои от тези публични лица, е прикачено определението “соросоид“. И на вас са ви попадали не една публикация по темата за финансовите потоци и за лицата, които са се възползвали от тях. Ще ви призная, че за мен е отдавна минало време, когато гледах на тяхната “експертиза” като на нещо, което обективно касае политическия процес и обществения интерес. Причината – отдавна ги възприемам като лобисти, обслужващи точно определен партиен интерес, лобиране, което граничи със спекулацията и манипулирането, а често – и с изричането на неистини. Основната задача на тинк-танковете е да обработват общественото мнение. Пипалата им са навсякъде, където това може да се случи. Правят го директно – с пряко участие чрез риторика, или като посредничат задкулисно с идеи, които могат да засегнат държавното устройство, с лобиране в прокарването на закони и в провеждането на определени реформи, в настояване за смяна в технологията на изборите и т.н. Те могат да са и част от задкулисието за свалянето на едно правителство. В заключение искам да ви кажа че както либералната демокрация в България и в Европа е зациклила, същото се отнася и за онази “журналистика” която продължава да е в нейн плен, надявайки се да продължи да оцелява в среда на преки политически зависимости и режисираното влияние чрез медийно съдържание.
<<<Други мои статии по темата за медийната среда – „Моралът в медийната среда”, „За влошената медийна среда”, „За свободата на медиите”, ”За истината и лъжата”, „Информационна среда и тинк-танк”, „Отвоювай свободата на словото от парите и от лъжата”, “Срещу фалшивите новини“, “Фалшивите новини” и др.
