Няма съмнение, че изходната база на лансираните в публичното пространство различни мнения е ал. 1 на чл. 103 на Конституцията, която гласи: “Президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията”. Да напиша тази статия ме провокира едно участие на конституционалиста Атанас Славов в предаване по БНР. Аз вече написах и публикувах моята гледна точка “За смисъла на чл. 103 от конституцията”. Там много ясно формулирах моя прочит и изразих подкрепа за това искане като специалист, който притежава умението да анализира мисленето като обоснованост на предпретите действия, обективност на изходната правна рамка и логическа обоснованост на обстоятелствената част на изложението.
Нe мисля, че категоричността на въпросния член не се нуждае от допълнително уточняване относно тълкувателното значение на двете понятия – “държавна измяна” и “нарушение на конституцията”. За случай като този, в който ако не е замесено и името на българския президент (а той не е Богопомазан), на прокуратурата нямаше да й се налага да пита КС, а щеше веднага да приложи закона. Но относно президента тълкуванието е належащо. Намирам мотивите на главния прокурор, така както са описани в обстоятелствената част, за логични и правно оправдани. Затова преценявам като доста прибързано обобщението, че ”нито един професионалист не намира текста на чл. 103 от Конституцията за неясен, нито пък той е породил противоречива практика на Конституционния съд, т.е. за хората, занимаващи се професионално с конституционно право или публично право, никога този текст не е пораждал въпроси, които да налагат едно тълкувателно решение на Конституционния съд.“
Според мен се пропуска нещо много важно – този текст не е пораждал въпроси по простата причина, че откакто в България съществува институция на президент, такъв повод и такъв случай не е имало или не е бил публично известен. Още повече, че в искането на главния прокурор се твърди, че “въпроса за установяване на данни за извършено престъпление от страна на президента не е бил предмет на изследване в теорията”. Поради тази причина намирам за твърде субективно и внушението, че с това искане “се преследват други цели, а не изясняване на съдържанието на един като цяло ясен конституционен текст“ (коментар на Атанас Славов пред БНР). Ако този нюанс се съдържаше само в едно публично изявление щях да се огранича само с определението за субективно внушение. Но дали само за това става дума? Очевидно, че не!
Още същия ден, а и днес, публичното пространство продължава да се “наводнява” от тази опорна точка на привърженици на президента. Тези мнения ги намирам определено за чисто политически. Целта им е да омекотят, да неутрализират негативния обществен отзвук и да омаловажат претекста за това искане, касаещо личността на сегашния президент. Тези коментатори са разпознаваеми и принадлежат към едни и същи тинк-танк центрове за влияние върху обществените нагласи. Те са автори и на коментари от рода на „връщане на жеста“ от страна на Гешев, “отмъщение на Гешев”, “разграждане на държавността”, като това последното прозвуча днес и от парламентарната трибуна чрез опита на БСП да се яви в качеството на публичен защитник на президента. Подобно говорене има и една друга цел – да принизи действията на главния прокурор до междуличностна основа и дори да прикачи към прокуратурата определението “политически регулатор”.
Истината е, че тези коментатори съзнателно избягват един конкретен факт, обвързан с конкретни действия на сегашния български президент и става въпрос не за друго, а за прилагане на закона. И след като това му приложение не може да се осъществи, защото няма еднозначен прочит на правната разпоредба, касаеща конституционни текстове, свързани с държавния глава, основателно е да бъде поискано тълкувателно решение от КС. Не мисля, че ако прокуратурата има достатъчно основания, за да формулира едно производство, трябва някой от публично коментиращите да го обвързва с внушения, че зад тези действия на прокуратурата „много ясно прозира опитът за внушения, че президентът има за какво да бъде държан отговорен и само заради защитата, която конституцията му дава, прокуратурата не е започнала някакви производства“. Дойдохме си на думата! Дори и подобно експертно мнение изважда несъвършенствата на конституцията по отношение на президента. Защото няма как при съществуващи неясноти около понятийното значение на “държавна измяна” и на “нарушение на президента”, да се действа при спазване на обичайната правна процедура, без да се влезе в противоречие с ал. 3 и ал. 4 на същия член 103.
А сега, ако имате шапка на главата си, задръжте я с ръка! Защото вече успях да чуя и да прочета, че в “конституционния текст е разписана класическа за институцията на държавния глава форма на неотговорност.” Това означава ли, че българският президент (който и да е той) може да се държи безотговорно щом конституцята му гарантира неотговорност? Същият експерт (Атаnас Славов пред БНР) стига и по-далеч, като твърди, че „ самата институция на президента възниква като републикански аналог на институцията на монарха, на краля. В монархическата конституция, дори Търновската, лицето на краля е свещено и неприкосновено. Макар българският цар да е избран от Велико народно събрание и да е квази републикански цар, все пак традицията е, че държавният глава не носи юридическа отговорност или само при много редки хипотези може такава отговорност да бъде повдигана – най-често тя е политическа, а не юридическа“, каза цитирания преподавател по конституционно право.
До този момент едва ли съм допускала, че в усилията да бъде защитен Румен Радев, може да се стигне и до такъв “аргумент”. Разбирате ли сега кой е действително недосегаемия в нашата парламентарна и демократична република и как конституцията му гарантирала едва ли не право да прави каквото си поиска. Най-важното – тази конституция му гарантира той да е спокоен, защото не е равен на нас, гражданите, при търсене на отговорност. Горкият Тръмп! Има за какво да съжалява, че не е български президент! Защото излиза, че нашият държавен глава винаги е под закрилата на призумпцията, че дори основателни действия на прокуратурата са предварително осъдени да попаднат само в графата “политически”.
Сега вече трябва да ви е станало ясно, че някой в усилията си да защити президента, е склонен да му препише дори право на неограниченост в неговите проявления, дори законът да ги определи като нарушения. Обяснението било в конституционния стандарт на неотговорност. А не трябва ли преди това да си изясним за какви точно нарушения става дума, ако в конституцията липсва правна разпоредба за тях? И ако в тази връзка в конституцията липсва норма за тяхното точно назоваване, не е ли редно да се потърси Конститутционния съд, както е постъпил главният прокурор? Правно издържано и справедливо ли щеше да е, ако конституционният стандарт – парламентът да започне процедурата, бъде приложен автоматично дори при наличието на нееднозначен прочит на въпросния член 103?
Има още нещо, което споменатият от мен експерт казва, изразявайки несъгласие с внесеното искане от главния прокурор. Според него не всяко нарушение е нарушение на конституцията: „Ако всяко нарушаване на закона беше нарушение на Конституцията, то конституционният законодател щеше така и да го напише.“ Но така той току-що опроверга отново себе си, защото това е неговия личен прочит, а не е казано в конституцията със съответния текст. Тогава нека да разберем какво ще е тълкуванието на оправомощения да се произнася по текстовете на основния закона на държавата, т.е. КС. И ако е вярно, че “само малка част от нарушенията на законите биха били определени като нарушение на конституцията”, не е ли редно КС да каже кои са те? Още повече, че става въпрос за един принцип на демокрацията – всички сме равни пред закона и не трябва да има недосегаеми.
Предполагам, че когато се отнася до нарушения на конституцията и до други нарушения, които са обект на наказателно преследване, се действа различно, когато и едното, и другото се отнася до президента. Но и в това отношение прочитът е различен или не е описан в конкретен конституционен текст. Вероятно и затова обстоятелствената част на искането съдържа много въпроси, отнасящи се до прилагането на обичайните стандарти в действията на прокуратурата. Конституционната разпоредба на ал. 4, че „срещу тях (президент и вицепрезидент) не може да бъде възбудено наказателно преследване” eдва ли означава, че този текст трябва да се абсолютизира до нетърсене на отговорност при наличие на нарушение. Затова го намирам за адекватно спирането на производството до момента, до който КС не се произнесе.
Недосегаемостта от закона е категория на една друга категория – на несправедливостта. Демокрацията не би трябвало да допуска случай, при който на някой не може да му бъде търсена отговорност чрез закона, дори ако има основания за предприемане на такова действие. Съдейки от публично оповестените мотиви за искането на главния прокурор, става въпрос за тежко нарушение – един човек в качеството на президент съучаства в потулване и укриване на документи, което се подразбира от разпространения запис на СРС. Предполагам, че това е минимална част от фактите, но достатъчна, за да отговори на обществения интерес. А вероятността да става въпрос и за унищожаване на документи, по същество e утежняващо доказателство за престъпление и е незаконно действие за манипулиране на разследване. Има и умишленост в деянието, което го затвърждава като особено общественоопасно. Изключително тежко! Изключително недостойно, ако в него е замесено и името на един президент, който и по време на вчерашната пресконференция за третата година от мандата му, каза, че един от неговите приритети е да работи за правова държава. Наистина голям парадокс! Истински Радевгейт!