Месец май е. Едва ли е време за подгряване на народния гняв. Но се оказва добро време за задкулисието. Изглежда нелепо, но то винаги си намира човек, когото да ни пробута като “кандидат за стол“. Грешка – като “седящ на стол”! Така изглежда някак много лесно – да “агитираш” за уж “спонтанно” зародил се бъдещ протест. Намират се хора! Казват, че за да се присъединиш, било като да си намериш работа. А и медии ще се позавъртят. Репортажи ще се излъчат. Любопитни ще протягат вратове – не са виждали шоумен на живо! Родители ще го сочат на децата си, а те ще попеят или ще рецетират стихове… Сценка, напоняща бутафорен театър, в която главният “герой” е “седящ на стол”. Почти като в оная пиеса на Самюел Бекет, в която двама разбойници – Владимир и Естрагон, чакат до едно дърво някой си Годо. Говорят си. Идват още двама, и те си говорят. И продължават да чакат. Кои са те и кой е техният Годо – има различни варианти при аналитичния прочит на тази творба на абсурда. Но кой е Годо в нашия случай – едва ли ще разберем? Израз на лош политически вкус ли е случващото се, или упражняване в политическа демагогия (преднамерено въздействие, изопачаване на фактите, подстрекателство – виж Тълковен речник!)? Или ще предпочетете да отговорите, че след като шоуто не може да събере зрители пред екрана, вероятно ги търси чрез жанра на уличен театър?
Мисля, че когато не представляваме партия или институция, а граждани – демокрацията също ни предлага много възможности за изразяване на лична позиция. Не знам дали вдигането на гирюлтия (да ме извинят въстанието и революцията), е най-разумния начин, за да я представим на хората. Защото демокрацията, макар и да е “най-лошата система, с изключение на останалите”, според Чърчил – предлага всички инструменти, това да се случи. Включително и да протестираме винаги, когато има основания за това. Но никога с действията си не трябва да подвеждаме другите хора, търсейки съмишленици, защото това ще е злоупотреба с тяхното доверие. Така се посяга на конституцията – всеки има право на личен избор. Подкопава се и действието на законите, защото те са в основата на обществените отношения. Не се зачита институционалния модел, а той съставлява конструкцията на държавата.
Винаги може да се посегне на демокрацията. И винаги може да се намерят хора за подобни действия. А доколко адекватно в нашия случай е това поведение, и доколко основателнo е това бързане… Знаем, че имаше референдум. Според закона, и според резултатите от гласуването, прилагането му не е задължително. И пак според закона, следва внасянето му за дебатиране в парламента. Такава е процедурата. А и институциите вече се произнесоха, относно жалбите. Изчистени са всички съмнения. Ясно е, че партия ГЕРБ ще внесе темата за мажоритарния вот, нещо което тя декларира още в края на миналия парламент и по време на последната предизборна кампания. Въпрос на време е, разглеждането му да бъде включено в дневния ред. До тук няма нищо обезпокоително, което да е в нарушение на законите и на демокрацията. Но както при всеки дебат, вероятно ще има “за” и “против” мажоритарния вот. Нормално е да се появят предложения и за въвеждане на други системи на гласуване, различна от настоящата. В дискусия и с мнозинство, ще се вземе най-легитимното решение, защото депутатите са овластени с волята на народа.
Тогава за какво става дума? Eдва ли е дефицит на правни знания! Или по-скоро – злоупотреба с доверието на гражданите? А ако се позовем на Хенри Милър, то “никой човек не е достатъчно велик или достатъчно мъдър. за да му поверим съдбата си”. Пардон, за да му подарим доверието си! Защото не е възможно да претендираш за законност, а да поставяш себе си над закона. Най-лошият израз на незачитане на правото, е някой да си позволява привилегированост по отношение на законността, упражнявайки натиск върху легитимната позиция на институциите. А отказът на група граждани да следват правилата, може да се определи и като своеобразен деспотизъм по отношение на други групи граждани, които се съобразяват с тях. Това пък го беше казал Жан-Жак Русо, и следователно не може да е начин за “регулиране” на обществените отношения. Помните ли 2009-та, 2013-та? А и дали всяко искане, дошло от улицата, може да разчита на обществена подкрепа, ако то бива поставяно над конституцията и над законите? Ще кажете, че може, ако това е България, където демократичното общество продължава да е все така незряло. Какво ли би казал Алеко? Навярно: ”Нормално е! Мърморковци си дирят работа! Бай Ганьо е жив!”.
