Методий Кусев, известен и като Митрополит Методий Старозагорски, е един от най-достойните български будители и защитник на българщината. Той е пример как трябва да се носи българският дух, въпреки предизвикателствата на историята. Участник и свидетел на всички събития, преди и след Освобождението ни през 1878 година, обществената му дейност предизвиква почит у неговите съвременници и те го възприемат като пастир, който няма да предаде надеждата им за свободна и независима българска държава.
Истинското му име е Тодор Кусев, а е роден в Прилеп (днес в Северна Македония). Винаги е заявявал, че е бъларин и че се гордее с българския си произход. След като през 1873 година приема монашеството и името Методий, освен с църковна дейност се занимава и с обществено-полезни дела. Организира взаимоспомагателни каси, за да спаси българите от лихварите. След Априлското въстание защитава българите от турските погроми. Поборник е в защита на македонските българи. По време на първия Църковно-народен събор в Цариград през 1871 година той произнася пламенни думи в подкрепа на правото им и те да участват с делегати:“Как да не ги приемеш сега като са дошли? Да ги изпъдим ли? Не! Народът ще ни похвали. Те са българи, затова трябва да ги приемем. Самото им дохождане показва, че са българи, и че искат да са българи; ако ни каже някой, че не са българи, ний ще кажем: ето ги, на ги!”
Методий Кусев е свършил много в името на българското. По време на Руско-турската освободителна война е в центъра на всички случващо се и е в пряк контакт с руското командване. Особено активен е в битката за опазване териториалните граници и независимостта на възстановената българска държава. Не пропуска възможност да демонстрира привързаността си към тази кауза и обединяването на всички българи. Големи са заслугите му за опазване на българското самосъзнание Докато учи богословие в Русия, през 1890 година страстно защитава българската кауза на диспут със сръбския посланик Джордже Симич в Петербург по повод на издадена в пресата карта на славянските народности. Там смело заявява:”Казах, че истината не може да се скрие. Аз съм българин. Ние македонците сме българи. Аз не съм упълномощен от страна на македонските българи да ги представлявам тук. Но аз знам тяхното мнение. Прочее, от името на това мнение, казвам: да издаде Обществото нова карта на народностите. Нека на тая нова карта да се тури върху Македония боята, която означава сръбска народност; ние българите няма да протестираме, нито пък ще негодуваме. Нашата сила не е в боята, а — въ самите насъ: сръбската боя върху картата не може да ни измени, да ни направи сърби. Сърбите, сиромасите, като си знаят, че няма кьорав сьрбин в Македония, ламтят за сянката, придържат се о боята… Като се премахне сянката — изчезват сърбите от Македония.”
От 1894 година до края на дните си Методий Кусев е митрополит на Стара Загора. Народополезната му дейност никога не прекъсва. С думи и дела той се застъпва за всяко родолюбиво дело, пише писма, книги, ръководи делата на епархията си. Той е инициатор на създаването на парк „Аязмото“ в Стара Загора, а борбата му не престава нито за миг. За него Добри Ганчев казва: “Пред нищо не се спира, кога е въпрос за общото дело … Волята у Методий от стомана скована. Неуморна, никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. В очите на остепенните хора минава за лудничав … Патриотизмът у Методия минава границите на разума. Дали тази му любов към Македония не е народностен фанатизъм? Търси българи в Албания, в Епир, в Призренско. Село българско да не остане извън пределите на родната църква. Жесток до изуверство и към верски и народни противници, ризата от гърба си дава на тези, които протягат ръка към него … В моите очи Методий Кусевич е фанатик от средновековен тип.”
И е прав, защото животът и делото на Методий Кусев го нареждат до будители като Паисий и Софроний Врачански. И за тях най подхожда изреченото от един друг гоялм българин, полковник Борис Дрангов:”…нравствени великани, мъже волни, предприемчиви, храбри, упорити, възторжени идеалисти, смели до безумство, влюбени в България до фанатизъм, честни до самоотверженост — българи с характер, железен, непоколебим, възвишен.” Частица от техния дух ни е необходим и днес – за да продължим да обичаме България като тях, и да не предаваме делото им като служим на българщината. Светла им памет! Поклон пред тяхната народолезна дейност!
