КОНФЛИКТЪТ РУСИЯ-УКРАЙНА НЕ Е ВРАТА В ПОЛЕТО…

Време за четене: 5 минути

Не е нещо, което трябва да заобиколим

Руският президент Владимир Путин обяви, че Русия признава самопровъзгласилите се за „народни републики“ Донецка и Луганска област подписа укази за независимостта и договори за взаимопомощ и сътрудничество. На организираната церемония присъстваха и двамата представители на сепаратистите – Денис Пушилин и Леонид Пасечник. .Ще кажете – кинематографично издържано, предвид директното му излъчване. Автор на какъв сценарий е всъщност руският президент? Ще чуете много и различни интерпретации. Някои ще се подведат по казаното от него, без да отчетат, че Кремъл поставя под въпрос не просто статута на Украйна като държава, а с това поредно агресивно действие той преследва една друга цел – преразглеждането на границите в Европа, установени след Втората световна война. Ако това не се разбере, то наистина отворeната през 2014-та година “врата в полето” – окупирането на Крим от Русия“, ще продължи да е опасно зейнала. Едновременно с това все по-осезателни ще са опасенията ни за мира и за архитектурата на .европейската сигурност.

Склонна съм да се присъединя безрезервно към позицията на Олексий Резников – министър на отбраната на Украйна: ”Кремъл не призна самопровъзгласилата се „Л/ДНР “, а призна собствената си агресия в Украйна.” Някои я определят като поредна авантюра. Авантюра, която обаче няма как да не коментираме като агресивен и нецивилизационен за XXI век – режисиран начин за вмешателство във вътрешните работи на чужда държава. Факт е, че след разпада на СССР, бившите съветски републики поеха по пъте на самостоятелно развитие и утвърждаване на независимостта си. Само по себе си това означава, че право на национален избор е и тяхната външнополитическа ориентация. Държавата, която е пример за неспазване на човешките права, изведнъж реши да го използва като аргумент за агресивната си политика – не само към Украйна, ако вземем предвид предишни нейни действия. Истината е, че след окупирането на Крим, Кремъл продължи с попълзновенията си, режисирайки събитията в Луганска и Донецка област. По всичко личеше, че това трябваше да доведе до днешните събития. Хибридната война, водена със средствата на фалшивите новини и с активирането на дезинформацията, изкривяваше истината за този конфликт. Целта беше да се въздейства на украинското население, като се провокира разслоение и противопоставяне на етническа основа.

Тук е мястото да направя малко историческо отклонение. През 60-те и 70-те години на 19 век в Украйна, която през 18-ти век е отново част от Руската империя, се наблюдава процес на нейното етнокултурно и езиково самоопределение на Украйна, което поставя и основите на съвременната украинска нация. С “Манифест” на Александър Втори от 3 март (19 февруари) 1861 година, е отменено крепостничеството. През това време украински интелектуалци, вдъхновени от националистичeските движения в Европа, правят опити да възродят украинските културни традиции. Издават се оригинални творби на украински език. За основоположник на украинския литературен език се счита Тарас Шевченко – известен писател и художник. Извършва се събирателска дейност за съхраняване на украинския фолклор. Тук трябва да споменем М. Драгоманов – историк и фолклорист, койтo прекарва последния период от живота си в България и е с принос за развитието на българската наука. Той опpеделено е свързан с украинската национална кауза. Руските власти се противопоставят на подобни тенденции и се отнасят отрицателно към зараждащите се настроения. С т.н. Емски указ от 1876 година е забранен украинския език в образованието и в книгопечатането. Видни интелектуалци, обединени около украинската национална кауза са преследвани заради обществената и просветиталска дейност.

Една от основните задачи още на първото украинското правителство – веднага след разпада на СССР, беше реализирaнето на политики, които да осигурят духовното сцепление на украинската нация, а най-прекият път към това беше утвърждаването на украинския език като основен за публичната комуникация. След 90-те години на XX век Украйна трябваше да развие националното си самоопределение и да го направи действителен факт, да даде ясни знаци за политическия си избор – на демократична и независима европейска държава, която да стане член на НАТО и на ЕС, което се оказа проблем за….Русия. И причината не е само в това, че Кремъл изведнъж видя “опасност” за националната си сигурност. Но и защото Руската федерация продължи да гледа на бившите съветски републики като на нейни сателити по задължение. Вярно е, че в голяма част от историческото си развитие украинците са били част от Руската империя. И когато вчера чух руският президент да нарича Източна Украйна “историческа руска територия” и че „Украйна е неразделна част от собствената ни история“, го възприех като онагледяване на имперските амбиции на Кремъл в ново време. Не бих могла да оспорвам историческите факти – още през Средновековието днешна Русия и днешна Украйна са били част от Киевска Рус, но това е друга тема. Сега става дума за директното внушение на Путин за “един народ”. (Интересно е защо не прилага същия подход, когато коментира теми, засягащи отношенията Македония:България? ) И тъй като познавам историята на Украйна, ще ви кажа, че нейният път с Русия не винаги е бил общ. Достатъчен е само един факт – обособяването на два различни национални езика. Между другото, украинският език е по-близо до българския, отколкото до руския.

“Съвременна Украйна бе създадена изцяло от Русия. Сталин я присъедини към СССР и ѝ даде някои земи, по-рано принадлежали на Румъния и Полша. През 1954 г- Хрушчов също ѝ подари допълнителни земи“, каза в началото на изказването си руският президент. Така той накратко нахвърли тезата си, обуславяща вероятно други негови действия и даже включи Румъния и Полша. Той стигна до там в слабостта си да обясни агресивния характер на воденат от него политика, че припомни ролята на Ленин, Сталин и Хрушчов за сформирането територията на съвременна Украйна. Но това не бе достатъчно, и според него украинците нямали собствена държавна традиция. Ами как да имат, като до 1991- а година бяха част от съветската империя. Започнали били да строят държавността си на базата на отрицанието от съветското си минало, а “украинското общество се е сблъскало с национализма”. Ако отстояването на независимостта и връщането към корените на украинската идентичност е национализъм, нека да е така. Путин каза също, че “Украйна не иска мирно решение на конфликта”, това прозвуча в пълно противоречие с декларираната позиция на украинското правителство. По същия начин от другата страна казват, че тези, които нарушават Минските споразумения и поддържат напрежението в района на двете области е Русия. Фейковете за “националистите” и “фашистите” са част от риториката, която преследва разделението между :населението на Източна и Западна Украйна.

Става въпрос за процес, който се точи от началото на 90-те, за да бъде олицетворен в т.н. “ЛНР” и “ДНР”. Травмата да си бил съветски гражданин не се приемаше еднакво от всички украински граждани – поне моите преки впечатления винаги са били такива. Когато само месеци след окупацията на Крим, стартира и този процес в Донецкия район, беше ясно, че Русия няма да се откаже от намерението си под предлога за “защита” на собствените й граници, да създава буфери за сметка на териториалните граници на съседите си, вкл.. и на Украйна. А да ви напомня ли за нейното участие в Приднестровето, Южна Осетия, Абхазия, Нагорно-Карабахска република….. За агресивната политика на Русия вече стана дума и в моята статия “Реална заплаха или реалност“. Само ще кажа, че признаването на “ЛНР” и на “ДНР” е поредния ход в тази посока. Не мисля, че Русия ще спре до тук, защото битката е геополитическа и в разделението на света тя вижда възможността да си върне мястото на реален фактор, като върне света към онова разделение преди 1989-та. Но докъде ще стигне? За такива случаи народът ни казва, че апетитът идва с яденето. А докъде ще стигне Русия с апетита си, зависи от отпора, който тя ще срещне от държавите, за които мирът не е абстракция и не се изразява в построяването на нова Берлинска стена. Но аз оставам обезпокоена, защото засега този отпор остава бъззъб и недостатъчен. Конфликтът Русия-Украйна не е врата в полето, те не е нещо, което трябва да заобиколим ….

error: Свържете се с автора за разрешение!!