В справочните издания, срещу думата компромат се изписва най-често: “Информация, която може да подрони репутацията на един човек.” или “Измислена информация, обикновено за политическа или ръководна фигура, разкрита и разпространявана с цел да го компрометира.” И двете определения отразяват какво се цели при употребата й – да подрони, да компрометира. Но персоналното дискредитиране може да е част от по-глобален замисъл – да бъде разколебано доверието към държавното управление и отделни негови представители, към институция, партия или нейното политическо ръководство, към публична личност от висок ранг в държавата и т. н.
Компроматът през годините на българския преход винаги e бил част от обществено-политическия ни живот. Като българи отдавна сме престанали да се питаме за пътя, който един компромат изминава – от поръчването му до публичния скандал. Нали не сте изненадани – във всеки компромат няма нищо случайно! Както не е случайно и времето на появяването му, и формата, и участниците. Най-често е с политически подтекст, засяга икономически интереси или се преследва разчистване на лични сметки. Освен инструмент за персонална дискредитация, компроматът може да е свързан и с реализирането на някакъв дълго отстояван замисъл. Може да е и част от една по-мащабна политическа акция за влияние върху обществените нагласи. Или да е възможност, режисирана от определени политически кръгове, чиято цел е да бъде активирано обществено напрежение, от което само те имат интерес.
Компроматите винаги са съпътствали изборите, защото все пак от тях зависи много. Бяхме свидетели – и то не веднъж, как опозицията се стреми да дискредитира доскоро управляващите, които и да са те. Тя разчита на компроматните атаки, за да привлече електорална подкрепа. В ролята си да подронва доверие, компроматът се оказва незаменим ресурс за влияние върху онези слоеве, които най-лесно се поддават на подобно въздействие. Омаскаряването, лъжите и злепоставянето на опонента достигаха размерите на епидемия. Така компроматите постепенно изместиха предизборните програми и политическото говорене. То престана да е фактор в политическия ни живот.
Компроматът е като хамелион – може да мени цвета си, но и да се превъплъщава в различни форми. А и няма как това да не се случва, защото той се оказа най-достъпната възможност за формиране и промяна в нагласите, за скандализиране на обществото. Търговията с факти и данни извади всичко на тезгяха… В началото на прехода компроматите се разхождаха в папки с различни цветове. И всяка от тях заживяваше своя самостоятелен живот – наричаха я “оная папка”. След нея се появи и “оня списък”, фалшивите партийни книжки и дипломи. Изместиха ги “тефтерчета’, писма, фактури. А после – СРС-та, флашки с незаконни записи, “Костинброд“, SMS-и, фотографии от тайни срещи и разходки със скъпи яхти, “случайни” видеа и “случайни” изявления, досиета и анонимки, дошли от “случайно” място и стигнали “случайно“до “случаен” човек. Но те никога не сбъркаха точния адрес… Така не разбрахме как постепенно компроматът заприлича на кърлеж, който не спря да смуче от гражданската енергия на народа ни, да го демотивира и да изяжда общественото доверие.
