Научавам, че по време на срещата с НПО-та по повод избора на нов главен прокурор, президентът Радев ни е поставил още една диагноза:” Тя (“колективната безотговорност”) не е заболяване само на съдебната система, тя е общонационална „болест“. Как го разбрах ли? Oт публикации в медиите, че държавният глава Румен Радев не е съгласен с подзаглавието на материал във вестник “24 часа”.То гласи: ”Неправителственият сектор поиска, когато президентът отказва назначение, да е с мотиви. Той: Няма да го направя!“. Според текст, изпратен от Президентството, “вестник „24 часа“ създава и тиражира измислена новина, свързана с президента Румен Радев”. Пак там се казва, че вестникът „съчинява несъстоял се диалог и приписва думи на държавния глава, които той не е изрекъл.”
Не искам да съм адвокат на вестника, но не мога да отмина с пренебрежение посочените цитати от текста на Президентството. Единственият източник за моите разсъждения ще е пак този текст, което гарантира, че моята гледна точка ще се обективира на казаното от президента, посочено като цитат. Затова да започнем като начало оттам, дали е имало диалог между Румен Раден и въпросния представител на Инициатива “Правосъдие за всеки”. Да, имало е! Защото и децата от първи клас знаят, че диалогът е разговор между двама души. А и самата среща с НПО-тата, предполагам, се е провела като диалог с по-разширеното тълкувателно значение – като разговор и между две лица, и между група хора. Така че диалог е имало, иначе защо ще се събират едни хора – не за да мълчат, а да изразяват мнения, съображения, предложения. В този контекст, не разбирам къде е разминаването между отговора, който президентът дава на въпросния Емил Димитров и заключението на вестника: “Той(президентът): Няма да го направя!“. Беше ми достатъчен единствен прочит, за да кажа и аз същото. Да, смисълът изразява точно това – няма да го направи, и посочва аргументите (според него) защо няма да го направи. Разбира се, че в едно подзаглавие това няма как да се изпише. Смисловата конструкция “Няма да го направя!“ е идентично покритие на целия отговор, и това е неоспоримо от фактологична и от филологична гледна точка. Затова около спорната част – имало ли е диалог и казал ли е президентът, че няма да го направи, т.е. че “ отговорност на други аз няма да нося”, отговорът и в двата случая е утвърдително “да”. А и по-нататък в текста се казва: “Това е диалог, провел се пред всички участници в дискусията, която беше открита и за медиите.”
И тъй като моята тема наистина е личната и колективната отговорност, а поводът – внушенията, съдържащи се в изразеното от президента отношение към въпрос-обръщение, отправен му от представител на споменатото НПО. На съдържателно равнище ще се опра на текста на Президентството. Приемам фактите в него за достоверни и върху тях ще трябва да градя моите съждения – да приема или да отхвърля, да се съглася или да не се съглася с казаното. Що се отнася до т.н. процесно равнище, то е задължително за всеки аналитичен прочит. Знае го всеки ученик – да “вижда” какво се крие зад литературните факти, каква мисъл е скрил там авторът. И макар в нашия случай да не става дума за литература, а за политическо, държавническо говорене, трябва да го направя. И друг път съм казвала, че съм изключително критична, когато трябва да коментирам говоренето на днешните политици и държавници. Винаги, когато съм вземала повод да пиша за тях, съм отбелязвала, че даже лица с дългогодишно присъствие в българската политика продължават да говорят като начинаещи. И за да стъпя веднаха върху темата за личната и колективната отговорност, ще вметна, че политическото и държавническо говорене, свързано с оценка, е говорене с категории.
Какво казва българския президент? Вече изяснихме, че тези десетина реда по смисъл покриват заключението, че той няма да направи това, което му предлага въпросното лице. А неговото предложение е:„институцията и личността на президента със своя авторитет биха могли да помогнат за институционалното доверие в прокуратурата, ако президентът в деня на подписването на указа, се обърне към гражданите, към нас, и заяви своята убеденост, че от всички професионално подготвени и добри кандидати, този кандидат, когото предлагаме и за когото ще подпиша указа за неговото назначаване, той е най-моралният, политически независим и почтен на сто процента“.
И за да ви направя партньори в прочита, ето и цитата на отговора: „Ако инициирате гражданско сдружение на широка платформа, което да внесе, знаете, че нямам законодателна инициатива, но да стане така, че президентът еднолично да избира главен прокурор, тогава аз ще изляза и ще се обърна (*към обществото) и ще кажа: „Това е човекът“. Но отговорност на други аз няма да нося – аз мога да ги спра веднъж, мога и да ги пусна. Но тук много точно беше повдигнат въпросът за колективната безотговорност. Тя не е заболяване само на съдебната система, тя е общонационална „болест“. Много пъти съм говорил на тази тема – благоприятната й среда е най-вече в парламента. България трябва да върви към поемане на повече еднолична отговорност – този, който има амбицията да управлява и да ръководи процесите във всяка една област, трябва да е готов да носи лична отговорност и законите трябва така да се променят, че да е ясна тази лична отговорност…“.
Какво ми направи впечатление в изразеното от държавния глава отношение – може ли публично и категорично да каже: ”Да, този е човекът”? Обикновено, когато някой предлага конкретен подход, се очаква също толкова конкретно да бъде изразен отказ или одобрение. Колкото и овъртолено да изглежда първото изречение в синтактично отношение, акцентът повече пада върху подхвърлянето на идеята за иницииране на гражданско сдружение на широка платформа, което да стане автор на законодателна инициатива, която е “президентът еднолично да избира главен прокурор”. Тогава можел да каже: „Това е човекът“. Виж ти! Какво попитали, а какво отговорили! Но по-нататък! Някак странно става това прехвърляне от личната отговорност към “колективната безотговорност”, която била “общонационална болест”, но “благоприятната й среда е най-вече в парламента”. И още един неслучаен, според мен, акцент: ”България трябва да върви към поемане на повече еднолична отговорност – този, който има амбицията да управлява и да ръководи процесите във всяка една област, трябва да е готов да носи лична отговорност и законите трябва така да се променят, че да е ясна тази лична отговорност…“
Ако българският президент не знае, да му кажем, че отговорността е винаги свързана със задължението по силата на някакъв нормативен ред – морален, правен, административен… Съзнателното поемане на определено задължение е и поемане на отговорност. По този начин възниква задължението за извършване или за неизвършване на определено действие, нормативно записано. А в случай на неизпълнение или нарушение, както и на бездействие, се предвиждат санкции и наказания. Какви ще са санкциите и наказанията е предмет на съответния нормативен ред. Отговорност се носи не само за нещо, но и пред някого. За да е възможно да се носи отговорност пред някого, е необходимо този някой да има правото да търси отговорност. Получава се така, че ние всички сме част от общност, която се регулира от общи правила. Към този момент аз не смятам, че има основания да се съмняваме, че държавата ни е разтурена и в нея живеят “болни от колективна безотговорност”. И доказателството е в нормалното фукциониране на системите, но и във факта, че българските граждани отчитат съществуването на разнородните зависимости, върху които е изграден целия ни обществено – икономически живот. И не друго, а отношението на отговорност изгражда връзките в българската общност. Малко са тези измежду нас, към които бихме отнесли думите на Аристотел:”който не може да живее общностно или не се нуждае от нищо поради способността си да задоволява сам потребностите си … е или животно, или бог.“
Факт е, че не винаги различните отговорности могат да се хармонизират и да се степенуват по най-правилния начин. И това е така, защото отговорността е релативна, т.е. има съпоставимост на различните отговорности – oтговорност, която е присъща на един отделен човек или на група, отговорност за нещо – предмет, действие или дейност, отговорност пред някого – лице или колективен орган, отговорност за съблюдаване на нормативен ред. Разбирате, че субектът на отговорност може да е индивидуален и групов. И в никакъв случай отговорността на едно множество не бива да се бърка със жаргонното словосъчетание “колективна безотговорност”. По-скоро можем да коментираме доколко ясна и определена е степента на отговорност.
Има нещо много смущаващо в следващите редове:” България трябва да върви към поемане на повече еднолична отговорност – този, който има амбицията да управлява и да ръководи процесите във всяка една област, трябва да е готов да носи лична отговорност и законите трябва така да се променят, че да е ясна тази лична отговорност…“. Първо, добре ще е президентът да направи разлика между еднолична и лична отговорност. Иначе словосъчетанието “еднолична отговорност” ми навява други мисли. А и да се твърди, че един eдинствен човек е в състояние да взема най-верните и безпогрешни решения, е нелепо. Нали не си представяте, че съществува такъв човек с безгранични възможности за действие и с качества на безпогрешност. Демокрацията има едно голямо предимство, че разпределя отговорностите между различни субекти. Така отговорността е определена, избягва се претоварването с отговорности, което наистина би довело до безотговорност.
В заключение е задължително да кажа, че в демократичната държава са ясни не само отговорностите на отделните власти, институции, групи и на отделните граждани в обществото, но са ясни и нормативните основания за търсене на отговорност. Когато се казва за “колективната безотговорност”, че “благоприятната й среда е най-вече в парламента”, налага се аз да продължа – българският парламент е създаден и функционира по определен конституционен и нормативен ред, а едно от неговите задължения е вземането на консенсусни и общи решения, на базата на мнозинства. Както и останалите две власти – изпълнителна и правосъдна, законодателната също носи колективна отговорност по реда, определен от Конституцията и от Вътрешен правилник. Посочването на парламента ката пример за “колективна безотговорност” е спекулативно и не е държавническо.
