„Омразата може да печели лайкове, но никога не е изграждала демокрация“,
Деница Сачева – депутат от ПП ГЕРБ, която миналата година бе избрана за вицепрезидент на групата на ЕНП в ПАСЕ (Парламентарната асамблея на Съвета на Европа ), съобщава във ФБ профила си за участие в заседанието на Комисията по политически въпроси и демокрация, коeто се провежда в Монако. Може веднага да си кажете какво толкова може да ме е впечатлило в съобщаването на един информационен факт. И щяхте да сте прави, ако не става въпрос за една от основните теми на дискусията – насилиието и езикът на омразата срещу политици. На фона на размирната международна ситуация и тектоничните политически трусове, и разбира се – предвид предизборната ситуация в България, темата наистина придобива актуални измерения. Нещо повече – когато се констатира значителен спад на доверието към дейността на много от международните институции, то ПАСЕ, чиято дейност е насочена към насърчаване на демокрацията, върховенството на закона и защитата на правата на човека в Европа, очевидно успява да се позиционира в контекста на протичащите политически проблеми в Европа и останалата част от света.
От съобщението на българския депутат разбирм, че измежду основните теми като тази за ситуацията в Иран и развитието в региона на Персийския залив, сигурността на Европа и подкрепата за Украйна, както и ролята на т.н. „мека сила“ за защита на демокрацията и международния ред, особено внимание по време на заседанието е било отделено на нарастващия проблем с насилието срещу политици. Според представени данни 71% от парламентаристите съобщават, че са били обект на някаква форма на насилие или заплаха. В Германия случаите на атаки срещу политици са достигнали близо 5000 годишно, във Франция са регистрирани над 2300 атаки за девет месеца, а в Швеция един от всеки трима избрани представители е бил обект на заплахи или насилие. Тези факти показват, че проблемът съществува и решаването му изисква общи усилия и европейски подход при преодоляване на непрежението в демокрациите на отделните държави – членки.
Аз имам няколко десетки публикации в моя сайт по темата за омразата в българската политика и как през последните години тя изцяло е изтласкала и изключила публичното говорене с аргументи и дебат. Това е симптом на дефицит на идеология и на идеи за решаване на обществените проблеми. В България заради честите предсрочни парламентарни избори, се очерта една политическа среда, натоварена негативно откъм интегритет, професионална компетентност, дефицит на притежавана персонална експертиза и на политически опит. Нека не забравяме, че да си политик не е хоби, а е професия, ако трябва да гледаме сериозно на съпътстващите я проблеми. Задължително към нея трябва да се подхожда и със съответните критерии за опит, визионерство и умения за дебатиране. Но „когато омразата започне да заменя аргументите, когато заплахите изместват дебата, а страхът кара хората да се оттеглят от публичния живот – губят не политиците, а обществото. Затова разговорът днес не е просто за защитата на политиците.Той е за защитата на демокрацията”, обобщава Сачева. И заключава:„Омразата може да печели лайкове, но никога не е изграждала демокрация.
В българската политика омразата отдавна се е превърнала в присъда. Един от начините да се сатанизира един или друг политик, като се започва с прикачването на обидни определения или като му се вменяват негативен образ, който е удобен за неговите политически опоненти. Ще кажете, че това е най-безобидния подход. Но дали това е така? Защото в български условия става дума за целенасочено преследване на „изчегъртване”, изолиране чрез т.н. „санитарен кордон„ прилагани най-често спрямо субекти, ползващи се с голяма електорална подкрепа. И когато срещу такъв опонент не можеш да се изправиш с аргументи и с предлагане на автернативни решения, прибагвяш до най-лесния начин – да окарикатуряваш с изкривяване на фактите, да дезинформираш и да пускаш фалшиви новини, да спекулираш, разчитайки на доверчиви избиратели. В този ред на току-що изброеното, доксирането изглежда най-безболезненото действие с цел тормоз и агресиране. Факт е, че всеки политик може да се окаже обект на негативно интерпретиране, на телефонен терор и даже на сатанизиране без основания. Но всъщност двигателят на това е омразата в политиката.
Омразата в политиката има две страни. Дотук за едната вече стана дума. Другата е свързана с поведенческия модел на самите политици, които от екрана заплашват политическите си опоненти с „юмруци и бой”, а водещият на предаването не реагира. A oтправянето на директни заплахи в политиката е дъното, до което може да стигне всеки слаб политик. Нещо повече – тези политици „осмислят” това си поведение през призмата на емоционалния ефект на въздействие върху избирателите. Провокирането на усещане за насилие и агресия е търсен резултат най-вече чрез популисткото говорене. Не сме забравили и онези погроми и палежи преди четири-пет години. Не бива да отминаваме с пренебрежение и изключителната враждебност между политическите субекти. В този контекст се сещам за заглавието на една статия на руския десидент Навални, която той написа след като получи онези деветнадесет години лишаване от свобода при условията на специален режим и която е със заглавие “Моят страх и омраза”. Сетих се за нея може би заради това, че нейният автор като истински политически анатом не скрива нищо от онова, което е убило неговите надежди. Но и не се страхува да назове тези, които са го разочаровали. Според него, те са се превърнали в “забогатели олигарси”, които са продукт на „дива капитализация” и бивши „комсомолци”, назовали себе си „реформатори”. Според Навални, те „продадоха, пропиха, пропиляха историческия шанс“ на Русия в началото на 90-те години. Между другото, звучи коректно и за всяка подобна действителност в държавите от Източна Европа, вкл. и в България.
Насаждането на омраза и в двете посоки – към политиците и от политиците, е свързано и с разпространението на потенциално враждебно съдържание, което показва бърза възходяща тенденция особено по време на предизборна кампания. Ако разглеждаме тенденциите като цяло, има моменти на „по-спокойни“ периоди и на такива с по-висок информационен интензитет. Когато се анализира враждебният компонент в публичните наративи, следвани в публичното говорене на разлчини представители на политически субекти, прави впечатление, че преобладават нападки срещу личността с цел компрометиране на интегритет. Моето впечатление е, че доминиращо враждебно политическо говорене е присъщо на крайно десни и популистки партии, чиято реторика се пресича и с прякото дискредитиране на политическия опонент. Този процес се обостря особено по време на предизборната кампания и винаги води до радикализиране на езика и на изразните средства, използвани по време на протести. На какво ли не сме били свидетели – разнасяха се черни чували, провесваха се бесилки, палежи, площадно демонстриране на вуду ритуали. В момента едно от най-големите предизвикателства в предстоящата предизборна кампания е как партиите ще се справят с популистката и агресивна реторика.
Ще завърша с казаното от видния български политик Никола Мушанов:„Политиката е практическа дейност. Тя се цени по практическите достижеиия, а не по възгласа на крясъци за възвишени принципи”. И ако трябва да се съглася с него, което и ще направя е, че “няма по-мъчен режим, отколкото е режимът на демокрацията. Да се възпита и образова едно лице е лесно…. Но да се възпита и образова един народ е трудно дело. А в демокрацията мнозинството, което управлява, трябва да бъде просветено, за да не бъде стадо от овце, които могат да влачат насам-нататък – въобще да няма една психология на тълпа… Аз ще кажа само две думи – че е много добре партиите да се стегнат, да се морализират, да се обединят около принципи, около искания и всички задружно да могат да служат тъй най-добре на народа си.”
