Тази година Коледа няма да е същата. Заради мерките с коронавируса, ще е различна и не толкова шумна. Понякога съдбата ни предлага задачи с неизвестни и ние като добри ученици трябва да се справим, ако не искаме да сме сред слабаците. А справянето с COVID-19 е точно такава задача. Първата стъпка към решението е готовността ни да се изправим срещу предизвикателството, за да преодолеем изпитанието и вероятно да променим себе си. Този път това трябва да го направим заедно. Защото коронавирусът е капан, от който искаме да излезем невредими. А не е ли целият ни животът един капан? Капан, неистово желан. Може не винаги да не ни харесват посоките, които съдбата ни отрежда, но ги приемаме и не се примиряваме. Нали нашата човешка сила е в това да не бягаме от предизвикателствата, а да ги преодоляваме като се борим, страдаме, обвиняваме се за провалените срещи, за разминаванията и за неизпълнените обещания. Истинско изпитание на духа ни, за да можем да продължим нататък, сякаш щастието ни никога няма да свърши.
Парадоксът е в това, че никой не иска да излезе от този капан, макар че животът ни изправя често пред предизвикателства, които да ни напомнят, че не сме базсмъртни. Oсъзнаваме го най-добре, когато се появи коронавируса. Експертите казват, че той ни дебне наоколо и да се съобразяваме, защото се държи доста умно. Сигурно е така, защото той много бързо върна черно-белия свят, който престана да изглежда толкова пъстър. В живота на всеки от нас се появихае много или по-малко тъмни сенки. Не че не знаем, че в живота не се случва и това – да мислиш, че някой ще бъде цял живот до тебе, но се появяват непреодолими обстоятелства и невидима ръка дърпа спирачката. Тогава ставаме тъжни и си липсваме. Имаме нужда да споделим нещо точно с някого, но не можем да му го кажем, защото между нас е дистанцията, а виртуалната връзка не е достатъчна. Остава ни надеждата, че скоро ще сме заедно и трябва търпение, което е част от рождественската любов и от човешката привързаност.
Ако човек не може да изпита магията на днешната наближаваща Коледа, навярно не осъзнава радостта от това, че крачи по земята. Като дете, аз бях много нетърпелива в очакване на този празник! Броях дните, а на мен все ми се струваше, че времето тече бавно. Сега се питам, защо толкова съм бързала? И защо тогава не осъзнавах това бързане, което ме отдалечаваше от детството? Днес е достатъчно да затворя очи, за да се върна в уюта на Моята Коледа. Оная Коледа от детството, побеляла от снега, който често надхвърляше ръста ми. Оная Коледа, която не позволих преспите на времето да я покрият. Връщам се при нея всеки път, за да видя лицата на най-скъпите за мене хора, да усетя аромата на мамините гозби. По техния вкус се разпознаваше, че са сготвени с много любов. Мама знаеше колко важна е споделената храна за сплотяването на семейството. Това се чувстваше и на Бъдни вечер, и на Коледа, когато всички се събирахме около пълната трапеза. Специфичният аромат на готвеното и пукота на дървата в печката бяха заразяващи. Мама съблюдаваше традициите и умееше да им придава смисъл. Спазваше ги дори в годините, когато те бяха заличени от календара.
И днес този спомен ме изпълва с умиление и благодарност към най-скъпите за мене хора. Заради Коледната нощ, в която те не позволиха да бъда разочарована. Колко време мина оттогава – години, или цял живот? Днес красотата на Моята Коледа остава все така нeповторима. Странното е, че през годините преживяното остана като сън, в който виждах всички детайли, чувах скъпи гласове! Този сън, съхранен като на кинолента с продължение, ми се явяваше в различни варианти. И всеки път отново, и отново не можех, и не исках да се събудя. Когато отворех очи, усещах собственото си безсилие да възстановя всичко, което съм видяла в съня си. И не спирах да се питам: ”Какво забравих? Какво не мога да си спомня?” После си преразказвах всичко отначало, за да не позволя на забравата да го изтрие. Не исках споменът да се стопи като първия сняг. Какъв би бил смисълът тази красота да се убива!
Всеки спомен пази онова, което вече го няма и което е минало. Но е вярно и това, че като ни помага да го повторим във въображението си, така той ни дава енергия да изпитаме още веднъж някакво преживяване. Днес, когато в тази пандемия коронавиусът ни напомни като на малко дете, че отвъд наc светът може и да не е толкова безопасен, връщането към спомените е като пречистване, което трябва да ни помогне да продължим да живеем. Случвало се е много пъти в човешката история, а и в живота на всеки от нас. Понякога ще трябва да минем през мрака, за да стигнем до Светлинатa и да оценим Живота, даден ни от Бога. COVID-19 е едно такова предизвикателство. Да се надяваме, че в тази битка победителят няма да е той. Вече го усещаме с идването на коледния дух наоколо. Чувате ли камбанния звън – тържествен, весел и ликуващ, като радостен вик на дете, изненадано да види първия сняг….
Да усетим Коледа със сърцата си! Бъдете здрави и щастливи!
