По различни причини, светът е бил зависим от САЩ. Съзнателно или неволно, тази истина винаги ни е припомняна чрез миналото или чрез настоящето, с покачването или с падането на долара. Съществува мнение, че изборът на всеки американски президент е повод светът да свърже своите очаквания с него. Това обяснява и общата заплененост на повече хора, не само в Америка, но и по света. Помните как с избирането на предходния президент се заговори за Обама–мания, която достигна размерите на истерия. Неговият избор бе повод да се направи разлика между популизма и харизмата. Тогава мнозина се питаха, a дали Обама се възползва от нагласите на своите избиратели? Въпрос, който не би трябвало да си задаваме, когато той се отнася до една политическа система, в която думите, изречени на глас от политиците, имат своята тежест. А и изборът на Обама, и то на два пъти, бе исторически за САЩ. Случилото се трябваше да интегрира американското общество и да помогне на американците да преодолеят една травма, продължила от времето на робството и расизма.
Нормално е изборът на всеки американски президент да се свързва и с европейските очаквания за американската външна политика. САЩ са политически и военен фактор, и с това сме свикнали, предвид реалните възможности да реагира и да заема решителна и категорична позиция при решаването на един или друг международен конфликт. Европа и нейните лидери винаги са очаквали от американския президент да изложи ясна концепция за световния мир и за общата сигурност, за човека и неговата свобода, като спойка за интегритет между народите и държавите.
Кой е Доналд Тръмп? За него може да се прочете много – бизнесмен, магнат, медийна личност, знаменитост, известен с екстравагантния си начин на живот и маниери. Той е четиридесет и петият американски президент, който получи по-малко гласове сред населението, но спечели повече делегати в избирателната кампания и така успя да победи Хилъри Клинтън. Анализите, които бяха направени по отношение на гласоподавателите в негова подкрепа, бяха категорични – това са гласове на бели американци, на работници, на американците с висше и колежанско образование. През цялото време на предизборната му кампания, до нас достигаха сигнали за противоречивото му говорене, привлякло вниманието не само на политическите му опоненти, но и на медиите и на обикновените американци.
Знае се, че зад всеки американски политик, устремил се да превзема президентския пост, стои мощна политическа машина.Тя се грижи за имиджа му, прави популярно неговото СV. Предизборната кампания се превръща в елитарно политическо шоу, в което най-важни са комуникативните умения и посланията на кандидата. В тази връзка, дали стратезите на Тръмп добре дешифрираха очакванията на повечето американци? Той спечели, и навярно са успели. Но заедно с това излезе на бял свят и една неочаквана, по-различна гражданска позиция на неприемането му като президент. Тя обедини видни представители на интелектуалния и на артистичния свят, на медиите. И Тръмп се изправи пред първата битка – да спечели доверието и на тези, които не му вярват, и които все още остават негови противници.
Би ли могъл Тръмп да ги спечели? А дали желае това, или е избрал да е постоянна тяхна опозиция? Някои, които добре познават традициите в политическия живот на САЩ, имат надеждата, че той ще се отърси от манталитета на политически “хулиган” и от самочувствието да демонстрира преди всичко себе си. Надяват се той по-бързо да извърви пътя до новата си роля на американски държавен глава, но и на световен лидер – нещо, на което американците са свикнали. Други пък – случва се често в политиката, вече се упрекват, че очакванията им, свързани с Тръмп, са били преждевременни. Ако приемем, че е още рано да правим оценка на това, което американският президент ще свърши, то бихме могли на този етап да твърдим, че в политическия и в поведенческия му маниер има все още много акценти, които го правят различен и феноменален.
Тези дни Доналд Тръмп направи своя дебют на международната сцена. Заговори се за него, не само като за държавен глава и световен лидер, но и като за човек, който не спира да демонстрира своите странности. Всички видяхме видеозаписа с откриването на новата централа на НАТО, когато той грубо и с рязко движение, изблъска премиера на Черна гора, за да застане на преден план. Не остана незабелязано и последващото безобидно изражение – народът ни би казал:”Ни лук ял, ни лук мирисал.” Гаф или самочувствие? А двете му ръкостискания с френския президент Макрон? Те бяха оценени от по-наблюдателните очи, като едно истинско изтезание, хватка за демонстриране на сила.
Какво най-важно очакваха eвропейските лидери да чуят от своя американски колега, a и дали го чуха? Те очакваха той да препотвърди или да се отрече от определението си за НАТО като “отживелица”, предвид изявленията на Тръмп по време на предизборната му кампания. В това отношение той внесе известен положителен нюанс в оценката си за Алианса, развивайки тезата за ролята му в борбата срещу тероризма, и по този начин индиректно засегна темата за реформирането му. Участниците в срещата искаха да чуят лично от него и дали категорично застава зад чл. 5 от Вашингтонския договор, касаещ общата колективна сигурност и участието на САЩ в отбраната на Европа. Но той предпочете да не го декларира ясно и недвусмислено, а по информация от българските медии, той предпочел да засегне този въпрос, говорейки като за “ангажиментите, които ни обвързват“. Не пропуснал обаче да напомни за задълженията на някои членки към Алианса, както и за заделянето в националните бюджети на 2% за военни разходи. Не е нужно да сме професионални политически анализатори, за да се досетим, че това е намек, че всяка страна-членка трябва да поеме своите финансови отговорности. Това е и препратка, че той е за строг контрол върху финансовото изражение на американското участие, без това да се отразява на присъствието на САЩ в Европа и организирането на съвместни учения. Подразбра се и още нещо, което е в контекста на предизборната му кампания – за него водещи са политиките, свързани с решаване на вътрешните американски проблеми, като националната сигурност и сигурността на гражданите, намаляването на бюджетния дефицит и развитието на американската икономика… Що се касае до отношенията с Русия, ако проследим изявленията от срещите му с Туск, Юнкер и Таяни, засега позицията не е единна, за разлика от сближаването по отношение на Украйна. Вече стана известно и каква е позицията му, изразена на срещата на Г-7 в Таормина, Италия, относно Парижкото споразумение за климата. Тръмп и този път не потвърди подкрепата си за него. Било му нужно още време, за да вземе решение. А да считаме ли, че колебливото му отношение, относно санкциите към Русия, са претърпяли известно развитие, защото форумът като цяло декларира единна позиция за засилването им? А какво ли е останало от намерението му да провежда протекционистка политика?
Противоречивото и нестандартно поведение на Тръмп вече провокира у американците не един, а няколко въпроса. Казват, че им се налага всеки ден да се питат: ”Още дълго ли ще продължава да поставя по-високо себе си, отколкото САЩ? Коя информация, отнасяща се до президента, да приемат за коректна и достоверна, предвид директния му сблъсък с преобладаваш брой медийни източници? Кого още, измежду членовете на семейството, ще привлече за свой съветник или помощник в Белия дом?” А като най-важен от тези въпроси остава:” Какво ли е намислил Тръмп?”