Вероятно става дума за инфлация на политическото говорене. Около водната криза в Перник и след сутрешната публична изява на лидера на БСП Нинова в ефира на БТВ, у мен се затвърждава усещането, че в българската политика върви една плашеща ме тенденция тя да се пренасели с преобладаващо неможещи и некомпетентни нейни представители. Някои от вас веднага ще ме оборят с аргумента, че това не е нищо ново, защото винаги е било така… Прави сте! Но е истина, че във всяка криза се стига до един праг, когато се разбира, че при дефицит на проактивни политици и на свежи политически идеи се задържа своевременното и качествено решаване на обществените проблеми. В същото време ние сме свидетели как опозицията ни поднася “пак от същото” – “катастрофичeн погром”, който управлението на ГЕРБ уж нанасяло на държавата! Като че ли всички ние сме с превръзки на очите! Бъдете убедени, че този “стил” на формата “пак от същото” говорене отдавна трупа единствено гражданско неодобрение. А после същите тези политици се опитват “свойски” да ни обясняват защо се увеличава броя на онези, които отказват да вземат участие в поредните избори. На тях ще им кажа да не си мислят, че всички тези граждани са от категорията на неактивните, защото вероятно това ще се окаже невярно. По-вярното ще е, че на тях им е омръзнало едни и същи лица – много от тях провалили се политици, да продължават със същата енергия да им обещават и да ги поучават.
Умението да говориш политически е свързано с индивидуалния мисловен модел, върху който всеки политик трябва да работи всекидневно. В подкрепа на това ще ви припомня определението на професор Едуард де Боно – автор на латералното мислене, че красивият ум “не е предмет (и) на вродена интелигентност или на големи познания”. Според него, “важно е само как използвате ума си”. Ако си публична личност, политик или държавник, изискването да притежаваш такова умение е задължително, защото в основата на дейността им е комуникацията с хората, които единствено могат да оценят мисловния им потенциал. Гражданите очакват от своите политици и държавници да им предложат оня модел на мислене, който да е ресурс за постигане на висок коефициент на полезно действие. Особено когато става въпрос за времето на кризи, защото никое общество не е предпазено от тях. Но… Но политиците и държавниците са тези, които трябва да знаят как да ги предотвратяват или да минимизират щетите от тях, когато те се случат. Такова е и моето разбиране за публичната роля на днешните политици и държавници.
Днес българският политически живот е осакатен от непрекъснатото възпроизвеждане и наслагване на т.н. “изморени” идеи, които винаги ни връщат към стария проблем. Причината – тези идеи вече не могат да ни служат. С тях проблеми не се решават, а според латералното мислене този процес в неговото философско възприемане се нарича “движение напред”. Сещам се за Чърчил, който казва, че „да подобриш, означава да промениш, да си перфектен, означава да променяш често.” Цитирам го в контекста на подхода, който се използва най-често, когато например, управляващата партия ГЕРБ или нейните коалиционни партньори предприемат смяна на министри – един проверен във времето подход за промяна и за постигане на управленски перфекционизъм. В такива моменти опозицията се възползва, като активира популизма, а студиата започват да се пълнят най-вече с представяне на тяхната гледна точка. Целта е ясна – общественото внимание да бъде привлечено с оценки за “апокалипсис” в държавата. Всяка опозиция добре знае, че с внушения за въздействие върху нагласите на гражданите се постига усещане у тях за неизбежни извънредни избори. У нас подобни сюжети се повтарят периодически. Голям успех за опозицията е, ако някой министър “изгърми”. Всичко това се придружава с голям джангър и гюрултия, и е единствен начин опозицията да излезе от изолацията, в която изпада всяка политическа партия, когато за дълго не е във властта.
Истината е, че за голяма част от българските политици подобно поведение е тяхната последна надежда да са във фокуса на общественото внимание Други пък смятат, че като не спират да повтарят техните “изморени идеи” за реформи на тази или онази система, така всеки път ще оставят у нас усещане за поредното им политическо “възкръсване”. Има обаче една особеност, за която те забравят – всяка предложена идея е огледало на познаването на проблема в цялата му сложност. Но когато с години си се фиксирал само в това как да спекулираш с фактите и да отправяш нарочни внушения за някакъв “апокалипсис”, гражданите започват просто да не те забелязват или иронично да се подсмихват. Бъдете сигурни, ако това сте вие, че сте стигнали “айсберга на изморените идеи”. И ако сте политик, е време да преосмислите дали това е вашето призвание.
Да си политик е професия и като всяка друга към нея има изисквания. Водещо е умението да се въздейства на хората. Това няма как да се случи, ако той не притежава съответното ниво на общо и компетентно познание, вкл. висока експертиза и опит в боравенето с обществените категории. Има едни универсални характеристики, които са съотносими и към политиците – лични качества, умения за компетентно и адекватно реагиране, умение да се изразява, да притежава енергичен ум и глобално мислене. Няма как да сте добър партиен лидер, ако не говорите обективно за фактите и проблемите. Ако един политически коментатор или анализатор може да си позволи интерпретации, които да са удобни само за политическите му предпочитания, това е недопустимо за уважаващ себе си политик или държавник. За съжаление, ние сме свидетели на инфлация (обезценяването) на политическото говорене – откъм език, смислово съдържание и ценностна оценка. Затова и повечето българи не винаги сме готови да се доверим на онова, което ни се казва или ни се обещава. Това е симптом за износване на личното познание на политиците, но и за политическа конюктура, която обаче не поражда онова проактивно действие за промяна, което обществото очаква от тях.
