Изгледах пълния запис от интервюто на Бенатова с професор генерал-майор Мутафчийски. От телевизията, която го излъчила твърдят, че отговаряло на всички стандарти. По този повод някой ще трябва да ни отговори на два въпроса. Първият е свързан с тези стандарти, защото общоизвестните ги знаем. Вторият е дали могат публично да формулират каква е била целта на това интервю?
Да започнем оттам – от личността на генерал-майор Мутафчийски. Той е човекът, който оглавява Националния щаб в битката с COVID-19. Това е човекът, към когото цял един народ беше отправил надежда за спасение и продължава да гледа на него по същия начин. Щабът е назначен от Министерския съвет и в този смисъл е институция. Журналистът отива при неговия председател и при човека, който е спечелил одобрението на 60% от българите. Точно защото е председател на НОЩ и в това му качество е въпросното интервю, към същото има допълнителни изисквания. В тази връзка, въпросите винаги се задават предварително, защото целта не е “просто да си разговаряме” в продължение на 1 ч. 24 минути, докато интервюиращата е почти полулегнала върху бюрото и разлиства страничка по страничка сценария на един добре замислен провокативен сюжет. В такова интервю професионалистът може и да импровизира въпросите, ако не са предварително зададени. Те обаче трябва да са ясни, кратки и да не се повтаря един въпрос три пъти, както констатирах в случая. Недопустимо е въпросите да са във формата на подвеждащи съждения или субективни твърдения, а от интервюирания да се очаква да отговаря утвърдително. Без съмнение, както във всяко интервю, събеседникът е важен, а не разсъжденията на интервюиращия.
Каква беше журналистическата задача, свързана с това интервю? Според мен, да бъде реализиран един предварително замислен сценарий, разгърнат в съжденията на интервюиращата. Субективни “съждения”. Махленски “твърдения” от категорията “една жена каза”. Този сюжет трябваше да подмени действително свършената от щаба експертна дейност, да се направят внушения за “пробитата” ни здравна система, да се омаловажи свършеното към този момент от българското правителство. Къде отидоха тогава стандартите? Къде отиде свързаният с тях професионализъм? Трябва ли да напомням, че интервюто е информационен жанр? Интервюто дава сведения и мнения. България е пример за другите държави. Обаче целта не беше да бъдат предявени чрез този разговор точно човешките и националните измерения на тази безпрецедентна криза и как България се справя с нея. Целта не беше да се изискат повече подробности или да се доразвие дадена позиция, както би постъпил един професионален журналист. Вярно е, че умението да се задават въпроси е изкуство, но журналистът отива подготвен при събеседника. А това не е какъв да е събеседник, защото той е сигурен източник и целта е от него да се чуят още официални сведения. При него не се отива преднамерено, когато темата е толкова сериозна. И ако нещо се твърди от задаващия въпросите, той трябва да е в състояние да цитира точно случаите и източниците на тези твърдения. Спекулация е, ако той представя личното си мнение за общовалидно.
Героят в това интервю е професор генерал-майор Мутафчийски, а на Бенатова бих й препоръчала да се върне на волана. Във време на повишена чувствителност към такава тема, като COVID-19, интервюто е илюстрация какво повече не трябва да се случва в българската журналистика. Защото става въпрос за професионализъм. Защото все пак има ключови ценности и стандарти, които трябва да следва едно такова интервю. Защото ми се иска и българската журналистика вече да е различна….