Преди време, в “Здравей, България” на НОВА ТВ, политологът Антоний Гълъбов каза нещо много вярно: “Липсата на президент се усеща все по-ясно. Той се държи като опозиционен политически лидер”. Това ме накара да се замисля върху причините това да се случва. И някак естествено се върнах към предизборната кампания. Това е времето, когато можеше да бъде припознат поне част от ценностния релеф на кандидата. На мен още тогава ми направи впечатление, че той остана умишлено скрит за избирателите, извън БСП. Ще се съгласите с мен, че директните впечатления от човешките, политическите и експертните качества са водещи за информирания избор, защото те са в пряка корелация с действителните възможности на бъдещия президент. Президент, чиято автентична даденост ще служи единствено на каузата да представлява нацията и да я обединява. Естествено е кандидатът, който и да е той, да е човек, умеещ да поставя над всичко нейния просперитет и утвърждаването на международния й авторитет. От мига на избора президентът е длъжен да се издигне над идеологията и над личните си политически предпочитания, защото в основата на неговите действия ще е ценностната рамка, свързана с нацията като цяло. А дейността му се превръща в част от градежа на нашата историческа памет.
Предполагам, че онези, които са гласували за българския президент могат да бъдат причислени към три категории. Едната, която направи своя избор на инат и антиГЕРБ. Сещате се, че става дума за “умните и красивите”. Ако те са десни, предполагам, че би трябвало да си “скубят косите”. Ама, не! Изнася им, а и нали няма дясно, няма ляво! А след публичното изявление тези дни на Надежда Нейнски за “дясното”, нещата изглеждат още по-ясни. Колкото до отношението на същите тези хора към президента, нали се сещате за един от принципите на реалната политика: ”Врагът на моя враг е мой приятел”. Втората категория са допусналите да ги подведат. Третата, са избирателите, които по принцип си гласуват за БСП. Това е обобщената картина на онези български граждани, които по различни причини са подценили факта, че дори и представителна, позицията на президент в една парламентарна република е натоварена най-вече ценностно и лидерски.
Предвид казаното преди това, лишаването на избирателите от възможност да опознаят кандидата в пряк досег с него, или както казва професор Де Боно: ”Когато възможността остане прекалено отдалечена (а на избирателите им бе отнета), тя се превръща във фантазия”. А крачката от фантазията до разочарованието е неменуема. Особено ако някой е решил, че литературните разкази за Крали Марко или за Иля Муромец могат да заменят дефицита на лидерство. Още повече, че към този момент кандидатът не е имал присъствие в българския политически живот. Затова днес не мога да си обясня асиметричния факт между “държи се като опозиционен политически лидер”, която констатация се разминава със смисъла за конституционната роля на президента, и от друга страна – социологическите агенции продължават да изнасят данни за висок политически рейтинг. Не намирате ли нещо много сбъркано в това? Или ще кажете – българска работа!
Правата и задълженията на българския президент са описани в Конституцията. В нея няма текст, който да казва, че той представлява власт. Това автоматично изключва всякакви мераци за командване, ръководене, управляване, възлагане задачи на останалите власти и упражняване на контрол по тяхното изпълнение, предвид, да кажем, решенията на КСНС, които са отправни за по-нататъшните усилия на политическите субекти в посока на обществения консенсус. Той обединява с послания, а не провокира и не нагнетява напрежение в обществото. Сближава позиции на политическите субекти и на изпълнителната власт с гражданските структури, предлагайки идеи и давайки решения. Пределът за всеки президент е да не посяга към останалите власти, ако това не му са дава като конституционно право или задължение. Не се бърка в политиките, реализирани от управляващото мнозинство, което и да е то. Защо? Защото той не може да поставя себе си над принципите на функциониране на парламентарната държава. Всяко правителство реализира политиките на управляващото мнозинство, чийто мандат е даден от гражданите чрез избори и е конституционно гарантиран. Не противопоставя секторни политики, защото той няма права да иска подмяна на предизборни платформи, с които една или друга управляваща партия е спечелила изборите.
Гласът на българския президент се чува в моменти на изпитания и на предизвикателства за нацията ни. Той не допуска изявления с популистки характер, а когато те са свързани с проверени констатации, същите се подкрепят с факти, които се препращат към упълномощените органи и институции. При все че българският президент има всичката свобода да действа без ограничения от позициите на общочовешките и на националните ценности, той е строго ограничен от начина на тяхната употреба, така че да не противопоставя едни български граждани на други. Недопустимо е да използва квалификации за целите на неодобрение или на несъгласие. “Изпускането на нерви” и принизяването на политическия език до махленско говорене, може да е само израз на неовладяно публично поведение.
Отговорността на президента да представлява националното ни достойнство е съществена. Той не трябва да допуска нацията и страната ни да бъдат унижавани от когото и да е. В този контекст, неговите действия и поведение не бива да са повод за усещане на срам и унижение. И тук най-уместно е да припомня онова, което винаги съм твърдяла за човека-лидер и което в пълна сила важи за президента в една парламентарна република – да развива и укрепва самочувствието на българските граждани, да стимулира нагласите им за постижение и успех. Той определено трябва да дава своя принос за развитието на обществените отношения. Не противопоставянето, а водеща е подкрепата за свободен личен, групов и обществен избор. Само заради лоялност към партията, която е издигнала кандидатурата му или го е подкрепила, не си “затваря очите” и не пропуска да отбележи положителните тенденции и резултатите в обществено-икономическото развитие, постигнати от управляващата политическа сила. Като работи за укрепване на връзките в нацията, той изпълва със съдържание действителните очаквания за президентската роля, конституирана в основния закон на държавата.
Въплъщаването в ролята на президент не става от днес за утре. Това е процес, който дълго и съзнателно надгражда във времето. В един момент личната история се оказва важна. Важни са целите, около които кандидатът е организирал своя смислен живот и как е успял да ги реализира, каква среда е съумял да създаде около себе си. Възползвал ли се е от служебното си положение, влизайки в противоречие със закона и правилата. Притежава ли умения да общува с хората, да създава работна атмосфера, да работи в екип и да уважава чуждото мнение. Има ли познания в много области или те са тясно специализирани само в една. Със сигурност един бъдещ президент трябва да е обучен и в политически науки. Да знае как да печели доверието и уважението на хората и политическите субекти и да е готов да представлява страната ни в международните отношения. Притежава стратегическо мислене и никога не забравя, че колкото и професионално да го съветват, решението винаги е негово.
Предпоставка за уменията и познанията на кандидата за президент е присъствието му, преди това, в политическия живот. Така бъдещите избиратели ще са разбрали дали е добър комуникатор и съумява ли професионално да вкара риториката като фактор за обединяване и подкрепа. И най-важното – може ли да забрави за егото си и за партийните си пристрастия, придържайки се единствено към обективността и диалектиката на обществените процеси. Но това едва ли бихте могли да разберете, ако някой тактически е решил да ограничи присъствието му в предизборната кампания дотолкова, че само агитатори и филмчета-приказки да ви разказват за неговите достойнства?
Мисията на президента в една парламентарна република е и просветителска – за ценностно приобщаване на повече български граждани към националната кауза за просперитет. Затова е толкова важна неговата собствена ценностна приобщеност, около която аз се опитах да структурирам моето усещане за президент в парламентарна република. А вие приемете написаното като провокация да се поупражните в мислене по темата, зададена в заглавието. И както би казал професор Де Боно: ”…едно различно възприятие показва, че е възможно да се гледа на нещо по различен начин. То също предполага възможността другите да имат различни възприятия”. Още повече, че никой подход и никоя концепция не изглеждат завършени…
P.P. Вчера прочетох какво е казал българският президент за нашето европредседателство и колко висока оценка е дал за свършеното от правителството. Няма да крия – изненадах се, а не би трябвало да е така! И докато търсех причините, разбрах – човекът имал рожден ден!
