Преди време писах за ефекта на Дънинг-Крюгер (“Ефектът Дънинг-Крюгер“), който се основава на когнитивното изкривяване. Има такива хора, които са некомпетентни, но действат, уверени в компетентността си. Но тяхната компетентност всъщност е въображаема, а не действителна, а като такава може да се оценява само от другите – по действията, решенията и резултатите. Но кога един човек може да бъде определен като компетентен? Прекият ми отговор е, когато притежава необходимите способности. И това е така, тръгвайки от значението на понятието компетентност/компетентен, което произлиза от латински език ”competens, competentis”(способност/способен). Всъщност компетентността включва онова, което имаме предвид като знание, умения и нагласи за справяне. Те предопределят и пресъздават поведенческия модел на всеки човек в конкретната ситуация. Никой не се ражда с компетентности, защото те са резултат на придобиване чрез учене и чрез трупане на практически опит.
Не може да очакваме от един некомпетентен човек да прецени действителното ниво на компетентностите си и дали качеството на свършеното от него е онова, което са очаквали другите. А илюзията, че постъпва правилно, го тласка към грешни решения – пак поради неспособността му да разбере колко е некомпетентен. В тази връзка Стивън Хокинг беше казал, че главният враг на знанието не е самото невежество, а илюзията, че притежаваш знание. Защото, тласкани от незнанието си, тези хора обичат да демонстрират самонадеяност и тогава стават опасни не само за себе си, но и за другите. Такива примери има и в политиката, и в управлението на държавата. Когато подобни екземпляри попаднат там и предвид авторитета на позицията, която заемат, те могат да нанесат непоправими поражения на обществените възприятия за правилно и неправилно, законно и незаконно, но и да провокират погрешни нагласи, да се засилва скептицизма към политиците и държавниците – точно заради некомпетентността им. В по-голямата си част обществото е чувствително към некомпетентността и много скоро въпросният човек става обект не само на критика, но и на подигравки, заради дефицитите, свързани с публичното говорене, неадекватно изразени твърдения и коментари.
Съществува само един начин некомпетентният човек да излезе от тресавището на некомпетентността си. Първата стъпка е като осъзнае и признае ограниченията на своята некомпетентност. Това ще го изведе на пътя на познанието и на потребността да се учи. А докато се учи, ще се наложи да контролира изказването на мнения, които не са подплатени с познание. Съобразяването на личните убеждения със заеманата публична позиция е задължително. Съблюдаването на изискванията към езиковото изразяване и стила са също част от критериите за компетентност. Недопустимо е министър-председател да е обект на присмех, когато го чуваме в публични изявления да казва: “КУРОЛАЦИЯТА между ваксинация и зелен сертификат – двете неща са много КУРОЛИРАНИ”, “Нашите пенсионери в България да се почувстват ПОГРИЖЕНИ”,“Протестът е важен начин на протест.”, “Ситуацията е в много лоша ситуация”, -„Нулева ТОЛЕРАНЦИЯ към корупцията“, “Деескалацията е целта, която ние като правителство си поставяме НА най-висок приоритет”, “…..ако някой си позволи да го изхарчи по грешния начин. ние ще го ИЗЛОВИМ“, „ВИКА, пътят, по който си тръгнал, е много верен. Не се таргетират малките хора, таргетираш големите босове, защото, ВИКА, всичко тръгва отгоре…” Подобен начин на изразяване едва ли кореспондира с личността на човек, заемащ висок пост в държавата.
Всъщност повода да напиша тази статия е колкото принципен, толкова и конкретен, което става ясно и от току-що написаното. Защото големият проблем сега е свързан с правителството, което управлява държавата ни. А той вече се очертава не само като вътрешен проблем. Последствията от това управление се проектират и върху имиджа ни на демократична и правова държава-членка на ЕС. И тъй като основната идея в пубикацията ми е свързана с компетентността, работата на правителството може да бъде разгледана, отговаряйки на два въпроса. Първият, дали решава кризите, които са негова непосредствена задача? Вторият, как правителството упражнява държавността? И двата отговора са свързани с компетентността и с универсалното познание за демокрацията и правовата държава.
По отношение на кризите, отговорът ми е отрицателен. Не, те не се справят! А по-лошото е, че не знаят и как да го правят. Липсва комуникация и диалог с обществото. Усещането е, че правителството е като в предизборна кампания, а управляващите не знаят задълженията и правомощията си. Към този момент аз не мога да съм категорична в съществуването на ясни и публично заявени политики. Чуваме да се говори за много пари, които обаче, съдейки от недоволните и от протестите, не са достигнали нито до хората, нито до бизнеса и до общините. Правителството не се справя и закъснява с Плана за възстановянане и със Закона за държавния бюджет. В условията на няколко кризи и неовладяната тенденция на обедняване, хората не чувстват подкрепата на държавата. Вместо да е „погрижено” (от речника на премиера) за хората и за бизнеса, правителството е “погрижено” за себе си – кой кум, кой сват да сложи на държавната трапеза, какви фейк нюз да пусне или какъв нов/стар компромат да пусне в обращение…А как правителството упражнява държавността? Неинформираността и некомпетентността ни върнаха във времето на 90-години. Впечатляващо е непознаването на Конституцията и липсата на основополагащо познание как функционира демокрацията, парламентарната и правовата държава. С действията си, и по повод кризата Русия-НАТО, правителството оставя впечатлението, че поставя под въпрос фактическото ни членство в Съюза. Завърнаха се и практики – отдавна забравени и отхвърлени след 1989-та година. Най-фрапираща е шуробаджинащината в назначенията, което не се е случвало в този му вид и в тези измерения дори в “онова” време. Нарушаването на индивидуалните политически права на гражданите по време на избори e смущаващ показател за влошаване качеството на българската демокрация. Газенето на върховенството на закона е част от процеса на овладяване на държавата. На всички вече е ясно, че не става въпрос за реформиране, а за подчиняване на съдебната власт, която да обслужва политически реваншистки амбиции.
С написаното до тук исках заедно да си отговорим на въпроса може ли, защо и кога компетентността се превръща в илюзия? Когато има разминаване между действително притежаваната компетентност и самооценката за нея. Споменах и за някои от причините, които биха могли да доведат до това. Казах също, че е достатъчна само една крачка, за да се стигне до въображаемата компетентност. И тази крачка е да не осъзнаваш некомпетентността си и да действаш самонадеяно, воден от личното си усещане за правота. Ако обаче тази въображаема компетентност е свързана с човек или с хора на публична длъжност, тя може да се окаже много опасна. И за да “заковем” финала, ще завърша с едно обобщение за ефекта Дънинг-Крюгер – компетентността на некомпетентните хора е илюзия, защото те не знаят какво не знаят. И тъй като същите тези хора нямат представа и са напълно дезориентирани в упражняването на определени компетентности, те не намират за необходимо да се учат и да надграждат. По всичко личи, че при тях ученето не е било ценност. А компетентности се придобиват само с учене и придобиване на практически опит. Иначе може да продължим да си плуваме в морe от илюзии…
