В по-широкия смисъл синдромът е комплекс от органично взаимосвързани признаци, обединени от един механизъм за възникване и развитие на въпросното явление, което не винаги е свързано с патология. Но моето лично мнение е, че когато синдромът следва тенденция на всеобхватност, това непременно води до патологични изражения. Няма значение дали става дума за живи или неживи системи, каквато нежива система са публичното говорене и писането, предназначено за публикуване. И ако това минава под знака на някакъв политологичен анализ, илюстриращ обслужващо пълзене – далеч от истината и овъртолено в предизборния наратив “за” и “против”, залитането в “Да убием истината” е неизбежно.
В този контекст метаморфозата като преход от едно състояние към друго не е необичайно за българската политика. Още по-малко за онези, които се самоопределят като нейни коментатори. Така, че примерa как гъсеницата се превръща в пеперуда, е класически за онези, които искат бързо да се ориентират в същността на метаморфозата. Но да го използваш, за да се опиташ да спечелиш отново сърцето на президента Радев, е по-скоро илюстрация как един автор, който е и университетски преподавател, загърбва истината с наратив – алегория* на собственото му пълзене.
Имам спомен за нещо необичайно от моето градско детство. Съседът ни дядо Стефчо отглеждашe копринени буби. Границата между неговия имот и бащиния ми двор бeше цяла редица черничеви дървета. Често той събираше децата от махалата, за да му помагаме при събирането на черничеви листа, с които се изхранват бубите . За благодарност той ни пускаше често в голямата стая, където ги отглеждаше. Оттогава е впечатлението ми, че гъсениците се хранят почти непрекъснато, ….за да могат да пълзят, защото копринените пеперуди не могат да летят. Но те обичат да ядат денем и нощем, поради което растат много бързо. Оттогава в мен е останало това отвращение към лакомията във всичките й въплощения. Ядеш, ядеш, за да пълзиш…Да не си помислите, че наклонявам вашето мислене по посока на едни други пълзящи, които ви пълнят главите с поръчкови анализи или публикации.
Попитала гъсеницата: “А защо е нужно да се превръщаш в пеперуда, щом е по-хубаво да пълзиш?” А човекът й отговорил: “Когато станеш пеперуда, сама ще решиш кое е по-хубаво – да летиш или да пълзиш.” В смисъла на тази притча, представянето на президента Радев като “пример, макар необичаен, за онзи преход от едно състояние в друго, което наричаме метаморфоза” е направо иновативен, конкуриращ се с Великите географски открития. Защото метаморфоза няма, а човекът си е в застинало състояние. Метаморфозата му от пеперуда в гъсеница ce привижда на някой, който иска чрез тази образна стилистика да изгради собствените си внушения и да оправдае политическото поведение на едни други хора и политически субекти, чийто апологет е самият той. Според публикацията, когато Юмрука ги обслужваше, президентът бил пеперуда, а сега, когато служебното правителство сочи хаоса и разрухата, които остави след себе си правителството на Петков, той вече е гъсеница, която пълзи пред…..ГЕРБ и ДПС.
“Беше време, когато Радев летеше, ярък и забележим отдалеч, над всенародния устрем за прекратяване на кошмарите от 1990-те години, въплътени в режима на Борисов. През 2020 година българите поискаха страната им да премине през метаморфоза, след която да се превърне от прашна и корумпирана ориенталска провинция в подредена европейска страна. В онзи момент Радев изпълни конституционното си задължение да олицетворява единството на нацията.” Да ви призная, почувствах се като зрител на гръцка трагедия, в която героите са комбинация от съдба и от човешки недостатъци. Толкова трагично е представен този наратив за “метаморфозата” на Радев и неговата обреченост, предвид преръщането на “прашна и корумпирана ориенталска провинция в подредена европейска държава”! Формира основата за разсъждение върху много конвенции на онова, което всъщност остана след управлението на кабинета “Петков”, чийто Бащица не е кой да е, а самият Радев. Затова и не съм объркана от прочетеното, защото вероятно става въпрос за авторов катарзис, което би било по-добрия вариант. Припомням, че катарзисът е не само емоционално освобождаване, свързано с необходимостта от „пречистване“ или „очистване”, но включва и когнитивния компонент на достигане до нови прозрения.
Когато в публикацията стигнах до “обратната метаморфоза” на Радев, изгубих и дума, и ума:” …докато летеше отпред и отгоре, той (Радев, сравнен с Икар) се радваше на одобрението на БСП, на онези центристи, които се превърнаха в „Продължаваме промяната“, както и на историческите носители на европейската модерност в лицето на партиите, съставляващи „Демократична България“. Подобни “полети” на авторско въображение са достойни да бъдат възпети от Хора в някоя древногръцка трагедия. Но шокът няма край! Уж съм четящ и информиран човек, но не знаех, че “анализатори заговориха за „ерата Радев“. Още една малка крачка и той можеше да полети към статута на водещ европейски политик. Оказа се, обаче, че на Радев всичко това му идва малко прекалено. Трудно, оказа се, е да летиш. Всички те гледат, възхищават ти се, ръкопляскат ти. И искат да летиш все по-високо.” И докато авторът реди патетична възхвала на доскорошния си кумир, на читателя започва да му се повдига от захаросаното му слово. Продължих да чета, но редовете до края ми звучаха твърде ментално. А преразказвайки и коментирайки по-нататък, не бих искала да се превърна в съучастник при представянето на още един ментален обект като Дядо Коледа, например….Затова ще завърша с нещо казано от Мартин Лутър Кинг:”Ако не можеш да летиш – тичай, ако не можеш да тичаш – върви, ако не можеш да вървиш – пълзи, но каквото и да правиш, винаги продължавай да се движиш напред.”
В контеста на моите съждения бих приключила с мнението на Стойчо Стойчев във Фейсбук по повод на въпросната статия**:“По-смисленото заглавие би било “Синдромът Дайнов”. При Румен Радев метаморфоза няма. Постоянен и последователен като Байкушевата мура. Дайнов или не го е виждал ясно преди две години, или сам се е преобразил. По вероятно ми се вижда първото. Твърде стар е за метаморфози. Сигурно, поради същата причина вижда замъглено и изпада в делюзии. Релативизмът в неговата виртуална реалност е симптоматичен“. Присъединявам се към казаното. А вие трябва да прочетете тази изкуствена конструкция, чийто автор изглежда не просто не е видял истината. По-вероятно е да става дума за “синдрома Дайнов”, поразил голяма част от т.н. „политологична“ мисъл.
Та толкова за “синдрома пълзене”. Казах го с текст, а неказаното с подтекст…
*В литературата – поетически образ, който се създава, като се описва един конкретен предмет, а се подразбира друг; иносказание.
**Евгени Дайнов, Синдромът Радев: обратната метаморфоза на един президент, DW.com, 7 август 2022 г.
