Според тазгодишния Индекс на свободата на медиите (2019 Word Press Freedmon) на неправителствената организация “Репортери без граници”, България остава на 111-то място по свобода на словото. И друг път съм казвала, че им нямам доверие, а констатациите в докладите им са като фалшивите новина. Когато чета техните доклади, се питам това наистина ли се отнася за България. Затова е време ние, които сме свидетели на всичко случващо се в държавата ни, и имаме преки впечатления как функционира медийната среда и какви поведенчески модели следват някои български журналисти, да спрем само да се възмущаваме. Защото ако има някакви проблеми, свързани с българската медийна среда, то те касаят самият журналистически труд и личната несвобода на упражняващите го. Тези проблеми са: слаба професионална подготовка, пренасяне на чалга-жанра в журналистиката, финансови обвързаности, дефицит на ценностна привързаност, отклонение от етичната рамка на журналистическия труд. Държа веднага да кажа, че това не се отнася за всички, но за преобладаваща част – да! Знам, че за повечето граждани това не е само констатация, но истината е, че не всеки желае или смее да говори за това. Макар че именуването на нещо винаги ни позволява да го разпознаем навреме и да се справим по-лесно с проблема.
Не е тайна, че днес отделни журналисти стават проводници на разделението на гражданите на базата на партийно-политическото им противопоставяне. Не е никак трудно да се разбере – несиметрично представяне на различните гледни точки или в отсъствието на такива, в еднопосочното или в избирателното им отразяване, или в умишленото информационно “затъмнение”. Липсва и аналитичната интеpпретация, фокусирана върху човешките стойности и отражението върху обществената среда. Ако ме питате, много важни са стойностите на възприятието, защото сме свидетели как “истината” ни се представя по различен начин или тя е изцяло подменена от “фалшивата новина”. Вече трябва да сте наясно, че както не всеки човек може да види истината, каквато тя е в действителност, така и не всеки журналист желае или може да я отрази. Днес става възможно възприятието да бъде променено до такава степен, че то да изглежда реалност. Усещането вече е, че ние сме постоянно заблуждавани.
Подобно усещане се подсилва и от липсата на ефективен контрол върху медиите, който да неутрализира негативните проявления. През годините на прехода ние сме свидетели на “сЛободия” във всички сфери, в т.ч. и в журналистиката. Като част от “хибридната война” се наблюдава едно опасно фундаментално изкривяване на ролята на медиите. Част от тях много успешно се използват освен като инструмент, но са и съучастник в битката за подриване на властта и подкопаване устоите на демокрацията. За каква “несвобода” може да става дума, когато свободата е състояние на духа? Не ми е известен факт или факти, които да потвърждават, че „журналистите в България са атакувани както от организирани престъпни групировки, така и от властите, които насърчават атаките срещу тях, вместо да ги защитават“, както пише в доклада. Подобно говорене по принцип може да предизвиква само недоверие към подобни класации. Що се отнася до констатациите, че се насърчавала омразата срещу журналистите, която често преминавала в насилие и физическа саморазправа, а управляващите заглушавали критичните гласове чрез съдебни дела, не се посочват никакви факти. Но по-интересното щеше да е, ако има подобен случай и той бъде подкрепен с интерпретации за границите на етичния кодекс, които посоченият журналист е прекрачил. Монетата винаги има две страни, нали? А колкото до контрола, свързан с финансирането на медиите, считам го за най-справедливия подход, ако искаме да има прозрачност за собствеността и яснота за това кой стои зад конкретната медийна политика.
Истинско недоумение предизвиква посочването в този доклад на два случая, които са единствените “факти”, но и аргумент, че българските автори на частта за България доста са се затруднили. Посочването на случая, свързан с Виктория Маринова, чиято смърт е криминален случай и няма нищо общо с въпросната класация, е не просто некоректно цитиране и тиражиране на фалшива новина, но е и невярна информация, предвид данните от делото срещу извършителя. С подобна характеристика е и втория случай, охарактеризиран от една медия като “ровене в боклука от страна на “Биволъ”, и наречено няколкомесечно разследване на злоупотреба с еврофондове”. Още тогава станаха известни истинските факти, но това не пречи и на Елке Шехтер – изпълняващ директор на “Репортери без граници” за Германия, да обобщи в едно интервю, че в България имало “полицейски посегателства срещу представители на медиите”. Затова пък, “Репортери без граници” предложили на Брюксел през новия мандат да има еврокомисар, който “да защитава свободата, независимостта и плурализма на медиите, и да мобилизира институциите в защита на журналистите.” Е, трябваше да добавят “и строг контрол и санкции за медиите и журналистите, които не спазват етичния кодекс и са разпространители на фалшиви новини, на дезинформация, както и в защита на човешкото достойнство от опитите за медийна саморазправа”. Накрая ще напомня, че свободата на словото е лично състояние на духа, и нищо не може да я ограничи…
