Какви са рисковете както от отлагането, така и от ускоряването на присъединяването на Украйна към Европейския съюз?
Александър Косвинцев, Zaxid.net
Президентът Володимир Зеленски настоява да се определи 2027 година за дата за присъединяване на Украйна към ЕС и уверява, че страната ще бъде технически готова. За разлика от него, германският канцлер Фридрих Мерц нарича ранното членство „невъзможно“. Дебатът се разгорещява: какви са рисковете както от отлагането, така и от ускоряването на присъединяването на Украйна към Европейския съюз?
Понякога ми се струва, че Европа не е география, а нервна система. Сноп от голи жици, през които тече потокът от ценности: право, пазар, свобода, достойнство. И сега Украйна – с присъединяване през 2027 година! Не веднага, не в мъгливото „тогава“, а с конкретна дата. Запишете годината, както забивате кол в земята, преди да построят къща. Зеленски уверява: ще бъдем готови. Ще направим всичко. Ще завършим реформите, ще пренапишем законите, ще затегнем стандартите. Нужна ни е година – не като символ, а като котва.
В същото време германският канцлер Фридрих Мерц изрича студената фраза, която мирише на архивния прах от брюкселските процедури: бързото присъединяване е „изключено“ и „невъзможно“.Защото има предварителни условия: критериите от Копенхаген, функционираща пазарна икономика, върховенство на закона, демократични институции. Това е голямо разстояние, казва той. Перспективата е „да“. Но не утре. Не вдругиден. Не преди 1 януари 2027 година.
Между тези два гласа е цялата драма на континента. Единият е гласът на страна, която се бори за правото да бъде Европа не на декларация, а с кръв. Другият е гласът на клуб, който се страхува да приеме човек с все още изцапани от кръв дрехи. И ако захвърлим дипломатическите воали, основният въпрос остава: какво ще се случи, ако Украйна не бъде приета през следващата година-две? И какво ще се случи, ако я приемат – такава, каквато е?
Рискът от отхвърляне не е обида. Не е съкрушената гордост на елита. Той е много по-дълбок. Това е рискът от загуба на хоризонта. Всяка страна, особено воюваща, живее с бъдещето като с кислород. Ако бъдещето не е в календара, ако се разтваря в мъглата на формулировките на „дългосрочната перспектива“, обществото започва да се задушава. Вярата в реформите е крехка. Хората понасят болезнени промени не заради абстрактната „европейска интеграция“, а заради ясна цел. Датата е сборна точка. Премахнете я – и реформите ще се превърнат в безкрайно строителство без завършване на обекта.
Съществува един по-циничен, но реален риск. Природата не търпи вакуум. Ако Европа отложи Украйна за неопределено време, това оставя място за разочарование, за вътрешен популизъм, за онези, които ще кажат: „Никога не те очакваха. Бяхте използвани.“ Това не означава, че страната веднага ще се обърне на 180 градуса. Но означава, че пукнатините в обществения договор ще се разширят. А в условия на война пукнатините бързо се превръщат в разломи.
Отхвърлянето е и сигнал към целия регион. То е демонстрация, че дори екзистенциалната лоялност към европейския проект не гарантира ускорено сближаване. Европа рискува да изглежда не принципна, а предпазлива до степен на парализа. И тогава нейните ценности започват да се възприемат като лукс в мирно време, а не като стратегически избор. В свят, където геополитиката отново е станала брутална и праволинейна, продължителната несигурност е слабост.
Но нека бъдем брутално честни. Рискът от присъединяването на Украйна към ЕС в сегашното ѝ състояние не е по-малък. Той просто е от различно естество. Това е рискът от ерозия на самия смисъл на съюза.
Високата корупция не е печат от вестник. Това е системно заболяване, което оформя украинската държавност от десетилетия. Да, след 2014 година бяха създадени органи за борба с корупцията, да, има отделни присъди, да, има натиск от гражданското общество. Но корупцията не е просто подкуп в плик. Това е навик за решаване на въпроси „по познанство“, това е клановост, това е сливане на бизнеса и политиката. Ако такава държава бъде приета в ЕС, без да достигне истински повратен момент, това няма да е разширяване, а инжектиране на инфекция в организъм, който вече се бори със собствените си хронични неразположения.
Авторитарните тенденции са друга неудобна истина. Войната неизбежно укрепва изпълнителната власт. Концентрация на власт, отслабване на парламентарния контрол, натиск върху опозицията под претекст за национална сигурност – всичко това е разбираемо, но не и невинно. Въпросът не е дали е оправдано в момента. Въпросът е дали има гаранции, че след войната махалото ще се завърти назад. Засега има малко такива гаранции. Липсата на реални проверки и баланси не е абстракция от учебник. Това е реален риск европейските пари и механизми да се окажат в система, където контролът е слаб, а отговорността е размита.
Проблемите на националните малцинства са болезнен и често премълчаван аспект. Европейският съюз не е само пазар и фондове. Той е култура на защита на правата на малцинствата като тест за зрялост на демокрацията. Ако в една държава останат нерешени конфликти относно езика, образованието и културната автономия, това ще бъде постоянен източник на напрежение в рамките на съюза. ЕС не може да си позволи да внася етнически спорове, без да получи инструментите за тяхното цивилизовано разрешаване.
Публичният дълг е поредната бомба със закъснител. Войната е скъпа. Подкрепата от партньорите е огромна, но не е неограничена. Приемането на държава с колосални финансови задължения означава преразпределение на тежестта в рамките на съюза. И тогава въпросът за солидарността се превръща във въпрос на политическата воля на данъкоплатците в Берлин, Париж, Хага. Готови ли са те да платят за възстановяването на държава, която все още не е доказала стабилността на институциите си?
И накрая, постсъветската Конституция на Украйна, която не се прилага дори от онези, които се кълнат в нея. Основният закон не е украшение. Той е основата. Ако основата е напукана, без значение колко фасадата е боядисана с европейски директиви, къщата ще се олюлее. Да приемеш страна, където конституционната култура остава формална, е все едно да поставиш под въпрос собствените си стандарти.
Няма прост отговор. Неприемането е геополитически и морален риск. Приемането без готовност е институционален и ценностен риск. Все едно да избираш между това да оставиш ранен човек на вратата от страх, че ще изцапа пода, и да го пуснеш вътре, без да провериш дали е носител на епидемия.
Мисля за 2027 година като за огледало. Тя отразява не само Украйна, но и цяла Европа. Украйна казва: определете дата и ще наваксаме. Това е вълнението на комарджия, който залага всичко на червено. Това е убеждението, че един строг срок дисциплинира. И в това има логика. Историята на разширяванията на ЕС показва: перспективата за членство е най-мощният стимул за реформи. Когато целта е ясна, елитите са принудени да се променят. Когато целта е размита, започва имитацията.
Но Европа не е без основание уплашена. Тя вече премина през разширявания, които разкриха слабостта на контролните механизми. Видя как в рамките на съюза се появиха държави, където върховенството на закона се превърна във въпрос на политически пазарлъци. А сега е предпазлива. Може би твърде предпазлива.
Не вярвам в половинчатите „да, но“. Или Европа възприема Украйна като стратегическа част от себе си и след това поема риска от ускорен интеграционен тласък, засилване на контрола, създаване на строги преходни механизми, чак до поетапен достъп до средства и права. Или честно казва: ние не сме готови. Не защото сте лоши, а защото се страхуваме за себе си. Честността е по-добра от мъглата.
Време е и Украйна да се откаже от реториката на вечната жертва. Войната не отменя отговорността. Страна, която иска да стане част от съюза на закона, трябва да докаже, че за нея законът не е инструмент, а ценност. Че антикорупционните органи не са декорации. Че парламентът не е анекс към президентската администрация. Че малцинствата не са статистика, а хора. Че Конституцията не е хартия, а договор.
2027 година може да бъде или точка на кристализация, или друга дата в списъка с неосъществени очаквания. Всичко зависи от това дали тази дата е подкрепена от истински вътрешен катаклизъм – не революция на площада, а тиха, скучна, ежедневна работа по препрограмиране на институциите. Европа не е длъжна да спасява Украйна от нейните слабости. Но ако наистина вярва в собствените си ценности, е длъжна да осигури честен водач.
Пиша това без илюзии и без снизхождение. Украйна днес е едновременно героизъм и хаос, смелост и корупция, солидарност и клановост. Европа е едновременно ценности и страх, принципи и бюрокрация. Въпросът не е кой е по-добър. Въпросът е дали континентът е готов да поема рискове за собственото си бъдеще. В крайна сметка, понякога, за да оцелееш, трябва да приемеш несъвършен съюзник и заедно да го приведеш до стандартите. Понякога, за да запазиш себе си, трябва да отложиш прегръдката и да поискаш трудни промени. Всеки избор ще бъде болезнен. Но най-лошото е безкрайната пауза. Защото паузата е бавното угасване на надеждата.
Прев. от укр.
*Заглавието и подзаглавието са мои. Оригиналното заглавие e “ 2027: прийняти чи не прийняти? Примітки на полях заявок на вступ України до ЄС, Александър Косвинцев, Zahid.net.
https://zaxid.net/statti_tag50974/
