В историческото си развитие човешката цивилизация винаги е стигала до прагове, в които тя се нуждае от нова енергия, защото на проблемите трябва да се дават и нови решения. Грешите, ако допускате, че всяка функционираща система се появява без нечие уникално мислене, свързано с лидерството. Но качеството да се мисли на полето на обществения интерес е много силен фактор, само когато то се реализира с познанието за намиране на съмишленици. А това вече е проблем за Емануел Макрон, който неотдавна декларира, че е срещу застоя и е за промяната в ЕС, но продължава неудържимо да изважда на показ собственото си статукво в мисленето.
Аз му посветих няколко статии – и за характера на неговия избор, за Его-то му, което напира да ни се разкрие и за манталитета му да “пъчи гърди”, преди да е извоювал ореола на европейски лидер. Между другото, за тази роля не трябва да се воюва, както и словото не бива да се използва за меч, с който да се разгонват евентуални съмишленици. Защото Макрон успя в кратък срок да издуха моите първи впечатления за човек, който има претенции да е лидер в търсенето на решения, свързани с настоящето и бъдещето на Европейския съюз. Преди виждах в него политик, решен да предизвиква статуквото не само във Франция, но и в международните отношения. Няма нужда да споменавам речта му пред Общото събрание на ООН, когато той защити мултилатерализма като начин за справяне с глобалните предизвикателства. Не закъсня и речта му пред Европейския парламент, когато за ЕС говореше като за “нашата Европа”. Но още тогава аз предусещах, че амбицията му е по-скоро да върне Франция на старото й място, което го кара да бърза, но и …. да прави грешки.
Макрон е наясно, че Брекзит и наближаващата переспектива Меркел да излезе от сегашната нейна активна лидерска роля, както и дефицита на други възможности да се пръкне отнякъде някоя ярка европейска политическа фигура – са все обстоятелства в негова полза. Но се случва така, че нетърпението му го тласка към грешки. И ако споменатите вече тактически ходове за привличане на внимание и за демонстриране на политическа енергия на европолитик, днес той може „да се радва” само на моето разочарование. Увлечението му да не губи време го тласна към един напрегнат сюжет на дипломатически совалки – Сирия, срещите с Тръмп. с Меркел и с Путин…, но едновременно с това започна да трупа и негативи. Но съвсем по български ще го кажа – който не работи, само той не греши.
Истината е, че голямата битка на Макрон е във Франция. Няма съмнение, че изборът му бе резултат на надежди и очаквания, но той бързо разочарова избирателите. Сякаш разочарованието от “десницата”, чийто избор бе подкрепата за партията му, днес френският президент е принуден всеки ден да се бори за тази подкрепа още от първия ден след изборите, когато стана ясно, че партията на Марин льо Пен го изпревари. В момента неговата тактика е да разтваря “ветрилотo”, предвкусвайки несигурността на политическото си бъдеще. Добре познато ни е като поведение и в български условия – да се харесаш на хораТА. Няма значение – от ляво, център, дясно или от крайно дясно. Но ако ме питате – твърдението, че няма ляво, няма дясно, ми намирисва повече на измама и заблуждение.
Факт е, че още преди евроизборите у него се наблюдаваше последователност и подреденост в действията му, ясно очертаващи една пътна карта за печелене на личен международен авторитет и за укрепване лидерската роля на Франция. Първите му публични изявления бяха свързани с ЕС и за реформи от “върха”. Тази цел той обвърза с нови правила за преодоляването на проблемните места при сегашното функциониране на Съюза. И преди евроизборите беше критичен и не спести истината, че ЕС е бавен и неефективен, бюрократичен, не предоставя всички гаранции за сигурност. Тогава приех, че е искрен и по отношение приемането на нови страни–членки, въпреки че според него, това не е възможно в условията на старите правила, т.е. сега това не е възможно и за приобщаването на Западните Балкани не било дошло времето.
Но както вече споменах, евроизборите минаха и партията на Марин льо Пен изпревари “Република напред!” на Макрон. В същото време движението на „жълтите жилетки” изскочи с протестни действия. Умът на Макрон бе зает и с евентуалното разпределение на високите постове в ЕП. Още преди изборите той даде заявка за центристка ориентация в ЕП, имайки предвид АЛДЕ, зачестиха совалките му за привличане на “Зелените”, проведе среща и с Педро Санчес, който спечели най-много гласове в Испания. Политическите совалки на френския президент не бяха случайни, защото целта му беше да сформира едно по-голямо мнозинство, в което да включи повече центристи, за да отнеме водещата роля на досегашното мнозинство на ЕНП и ПЕС. Стигна в усилията си до там, че изигра голяма роля за отхвърляне принципа за заемане и разпределение на високите постове в ЕС, т.н.системата на шпиценкандидати. Заедно с това наедряваха и разногласията, предизвикани от различни негови изказвания или становища, засягащи ЕС като цяло или отделни страни-членки.
Спокойно може да се каже, че последва верига от поводи, които предизвикаха негативни отзиви за франския президент. Политичсеките му залитания към “Зелените”, пакетът “Макрон”, блокирането на даването на дата за започване на преговори със Северна Македония и Албания, посещението му в Сърбия и изявлението, което направи оттам…Няма как действията му да не предизвикат гнева на различни групи членки на ЕС. Стигна се до изявления по този повод на Доналд Туск, а по-късно и ЕП гласува резолюция на несъгласие и отчете като грешка отлагането на дата. Моето усещане е, че Макрон в стремежа си да налага лидерство, непрекъснато разделя Европейския съюз, вместо да търси сближаване на позиции. Непрекъснато оставя впечатлението, че извеждането на Франция в предни позиции трябва да се случва за сметка на останалите страни-членки. Не си мислете, че паметта ми е изтрила знанието за съществуването на Велики сили! Но да искаме да върнем старите времена на драстично противопоставяне чрез принципа кой е по-по –най, не е нищо повече от надушване на плячка.
Днес успешен евролидер може да е само човек, съобразяващ се в действията и в говоренето с всички геостратегически последици, които може те да предизвикат. Постъпката на Франция по отношение на Западните Балкани е загърбване на онези ценности, които ЕС засвидетелства още през 2003 година, когато на среща на върха в Солун бе гласувана декларация, че бъдещето на тези държави е в ЕС и това е един необратим процес. Eдинственият начин района на Западните Балкани да бъде стабилизиран е те да са част от ЕС. С противопоставянето френският президент предизвика своеобразна криза на доверието и даде надежди на други геополитически интереси за влияние, различни от евроатлантическите.
Политическите гафове на Макрон бяха емоционално обогатени и с неуспешния опит предложението им за еврокомисар да бъде одобрено от ЕП, а тези дни и интервюто му за консервативното списание „Велю актуел“ („Valeurs Actuelles“), което предизвика много шум и неативен отзвук не само в България и Украйна, които се оказаха пряко засегнати. Седмичното издание e крайно „дясно насочено“, което предизвика неодобрението и на много французи. Очевидно е тактически ход, предвид политическото съперничеството с Марин Льо Пен за президентските избори през 2022 година. Конкретният повод е дебата за миграцията и за Исляма. В интервюто Макрон подчертава, че ще хвърли цялата си енергия срещу създаването на паралелни общества и срещу нелегалната миграция. Той казва буквално следното: „Предпочитам легалните мигранти от Гвинея и Кот д’Ивоар (…) пред нелегалните украински или български банди”. Известна е дяснопопулистката позиция, която е против притока на мигранти към Франция и принципно е против ЕС. Но стремежът за откритост пред френските граждани, в никакъв случай не може да е аргумент да дискриминира държава-членка, правейки публично подобни публични обобщения.
Ще завърша с това – формулата за успяване на Макрон “Aз паля, аз жаря”, върви към своя залез, ако той и в бъдеще продължи да воюва само за себе си…
