Който се опитват да ни го представят за „алтернатива” и при това – „нова”.
С изявлението си в новогодишната нощ българският президент потвърди една истина, която мнозина негови “трубадури” се опитват публично да опровергаят, представяйки го за “новата алтернатива”. И тази истина е, че той отдавна е eдин потънал кораб – ръждясъл и обрасъл с водорасли. Докато в същото време определен кръг от близки до него коментатори се опитват да се правят на „водолази”, разказвайки ни вълшебни приказки за подводните си прeживявания. И снощи, очаквано, той не се отказа от прокарването на разделителни линии, разчитайки да произведе политически дивиденти за себе си. И оставяйки вратата отворена за онези коментари, които да продължат да го позиционират в реалната политика. Така той им подаде знак да продължат и с опорката кога и как щял да „скочи” на политическия терен с негова партия. И най-вече – да продължат да го представят като ….„нова алтернатива”, сякаш досега той е бил някъде на скрито…Там е работата, че след два мандата, настоящият български президент отдавна принадлежи на статуквото и няма как как да е „новото”, нито „алтернативата”. Защото той е статуквото, от което България ще се отърве по една проста причина – свършва мандата му, макар че многократно съществуваха поводи да му се поиска импийчмънт.
Говорим за първия български президент, който наруши Конституцията и не изпълни повелята й – да олицетворява единството на нацията. Но той не се задоволи само с това. Вероятно беше решил, че като държавен глава може да се държи и като монарх, за когото не важат законите. Нещо повече – превърна президентството в „матрьошка” за партийно строителство. Много точна бе Деница Сачева – депутат от ГЕРБ, която по време на консултациите на „Дондуков” 2 заяви:“ …Влизането в президентската институция в днешно време е като влизане в най-голямата партийна централа в страната.” Но той вероятно смята, че мажоритарният избор го прави партиен лидер и скачайки на реалния политически терен, напускайки президентството, изведнъж ще се превърне в лидер на тези, които са гласували за него. А наратива, който чуваме всеки ден – колко „нетърпелив” бил народът ни да дочака как той щял „да скочи” с негова партия в реалната политика и ще напусне президентския стол, има една цел – да продължи този театър, свързан с неговия „висок” рейтинг. Да продължи това „надуване на платната” му за евентуален водач на негов партиен проект, вече подвизаващ се в публичното пространство като „Нероден Петко” и „Ботуш”. А всъщност истината май е друга – на човека му харесва от „Дондуков” 2 да го играе „властимащ”, каквато власт по конституция не му се дава. Та по този повод се сещам – на кого му се напуска питомното, за да гони дивото…
Популизмът и демагогиятa са двете определения, които съпътстват мандатите на настоящия президент. Някои казват, че му остава още година да се спотайва в тази власт като разчита на същия подход – да разстройва многопартийната система, разчитайки на роенете на „джуджета”, изскачащи от президентската партийна централа. А и той вероятно очаква да се повтори оня миг, когато веднъж вече излезе с вдигнат юмрук от президентството и повярва, че това го прави лидер. Но трябва да се знае, че никой вдигнат юмрук не създава лидерство. Защото лидерството се ражда от идеи, а с юмрук може да се прокарва само разделение, както и да се провокират насилие и агресия. Твърде простичко е и не подлежи на съмнение. Вече го преживяхме нееднократно. Но видяхме също и какво може да се роди от насилието и от агресията – хаос и застой. Греши този, който ви казва, че от тях може да се роди “нова алтернатива”. Няма как това да се случи с организирани тяснопартийни улични протести, пропагандно представяни като “спонтанни”. Особено след като се видя, че липсата на лидерство може да доведе само до един резултат – и в него изиграните винаги са много…Но едно е сигурно – когато натискът на улицата диктува, а не се следва закона, резултатът е, че се формират противоречиви обществени нагласи. Факт е също, че при охлокрацията винаги се търси “примамка за гняв”. Затова и най-често илюзията за очаквана „промяна”- като за целта бъде използвана улицата, се оказва заплашена от крах.
В този контекст да представяш и настоящият президент ката „нова алтернатива” е най-голямата заблуда. Заблуда, която цели да неутрализира всички негативи от неговото президентстване, продължило не един, а два мандата. Време, което е достатъчно да бъдат натрупани негативи, които нанесоха непоправими поражения върху авторитета на президентската институция. Говорим за приемлив авторитет, какъвто успяваха да поддържат предишните президенти, въпреки разликите в техните идеологически нагласи. А сегашният президент имаше не един, a два мандата за надграждане на този авторитет. Но той предпочете да напусне конституционната норма за ролята на президентската институция в обществено-политическия живот. Провали се и в международен план, загубвайки доверието на евроатлантическите ни партньори. Като пряк участник в управлението на държавата по време на служебните правителства – oт единайсет през целия преход, седем от тях са негови, с името му са свързват редица решения, които са против националния интерес, като случая „Боташ”. Или ще ми кажете, че когато на човек му замирише на реална власт, толкова по-безотговорно постъпва той. („Властта е склонна към корупция…”) В тази връзка много са и слуховете, свързани с хората, които са част от екипа му.
Президентът имаше достатъчно време да се утвърди като статукво, чрез което не може да се сътвори нищо ново, ако един ден реши да оглави собствена партия. Гарантирам ви, че той няма потенциал за това. Защото партийната работа на терен не може да разчита на спонтанни кабинетни хрумвания, чиято цел е да уязвят водещите партии, утвърдили се като системни, както и техните лидери. И когато превръщаш това в правило, рецитирайки публичните си изявления, в които думите са подредени като във войнишки строй, такъв подход може някога да е действал при военните, но за нормалната комуникация е нонсенс. А със сигурност, комуникацията е подход, който печели уважение. Това при него не се получи. Защото това не е като да излезеш по сценарий и да издекламираш поредната порция меню за разделение на нацията. А липсата на признание и на оценка за положените от нацията ни усилия, винаги поражда гняв и негодувание. Защото най-лошият ефект от подобно говорене смазва националното самочувствие. Има разлика между това да посочваш политическите грешки на управлението и това да говориш с “опорки”.
Като обобщение може да се каже, че настоящият български президент не доразви постигнатото в утвърждаването на президентската институция – такава, каквато създателите на Конституцията са виждали в нея на фона на тогавашното разделение на гражданите. Затова въпросът за профила на следващия стопанин на „Дондуков” 2 ще продължи да виси през цялата 2026-та година. Това трябва да е човек, който не просто да олицетворява националния дух, но и който да е морален пример и с ясна ориентация за евроатлантическия път на България в условията на един нов международен ред. Кандидат, който ще забрави за Егото си. Защото „Аз-ът” винаги разделя хората. Президентът трябва да ги обединява, а не да ги разединява. Много по-сплотяващо действа, ако той вече се е научил да казва „ние”, т.е. да олицетворява единството на нацията.
След 1989-та народът ни успя да преодолее много препятствия и да посрещне много предизвикателства. Днес от позицията на времето, можем да кажем, че тези от нещата, за които само мечтаехме и които изглеждаха невъзможни, се оказаха възможни. Сега, когатосъборихме и последната тухла от стената, която ни отделяше от свободния демократичен свят – влизането ни в еврозоната, можем да си кажем, че трудностите, пречките, провалите и възходите са си заслужавали да ги преживеем. А и днес, и утре предизвикателствата ще са още повече. Но всички, които преминахме през този път, за да стигнем до 2026-та година, най-добре знаем колко е важно този дух да бъде пренесен във времето. И нека всяко поколение да знае и да помни кой е посял семето на този дух и че е общ дълг той да продължи да живее.
