През тези тридесет години на Прехода българската политика все повече заприличваше на онези руски кукли-матрьошки. Играчката се отваря и от нея отскача следващата – все по-малка, но сходна по форма и цвят фигура. Напоследък все по-често си мисля за причините на политическия ни небосклон да се появяват типажи като Шоумена. С години онези, които бяха наети от задкулисието, ни пробутваха бъдещето му на “политик”. В последното си предаване бил казал, че БТВ му ограничавали свободата. Ако наистина го е произнесъл, едва ли е осъзнал колко се е издънил. Та той се възползва от тази “несвобода”, ако не греша, почти двадесет години! Когато такъв човек, предизвикващ единствено потрес и отвращение, реши да борави с такава ценност като свободата, се питам – колко ли са безпросветните хорица, които се хващат за хвърлената от него въдица?
Винаги ме е смущавало пасивното отношение на българина към можещите и умните. В какво сбъркахме, че моженето и правенето да не са повод за самочувствие, а то продължава да се измерва с това какво си окрал или присвоил. Вярно е, че днес в България има много хора, които не правят нищо, а получават много. Има и такива, които работят всеотдайно, но получават малко. Така моженето и имането у нас са в диспропорция, пораждаща недоволство от… политиците. И тъй като думата ми е за тях, най-големият парадокс е, че можещите се отказват от политиката, макар да я разбират. Позволяват на други – по-глупави, да я “упражняват”. В този смисъл, разбирането, че демокрацията била избор на себеподобните, а не на най-достойните, се изпълва със съдържание.
Казвала съм, че в по-голямата си част, българските политици си остават провинциалисти. За много от тях каузата им не са гражданите, а политиката не е поле на етиката. Попадайки в нея, бързо се ориентират, че е по-лесно да вървиш по течението, отколкото срещу него. Причината да се засилват неодобрението и омразата към тях е дефицита на неоспорими положителни качества. Въпреки това, българинът не се е отказал да вторачва взор в очакване отнякъде да изскочи я някой Дядо Иван, я някой Иля Муромец, а в най-лошия случай – някой български цар в изгнание! Докато това е така и сам не разбере, че промяната е свързана с неговото мислене и с нагласите му да промени самия себе си, ще продължава да чака поредната “кукла-матрьошка” – все по-малка и все по-незабележима.
И всеки път винаги ще остава усещането как отново някой го е измамил, блъфирайки да го “оправи” и обещавайки му “ред и справедливост”. Една безкрайна игра, в която всички са свързани и никой не напуска! Затова не остава празно място или то веднага се заема. Истината остава скрита зад кулисите. Остава и подозрението. Когато ме питат, винаги го обяснявам със сянката на “другата” държава. Нали толкова дълго допускахме да ни манипулират хора, знаейки, че години са ни наблюдавали, оплитали са мрежи около нас, обърквали са живота ни, опитвали са се да го вкарат в техни схеми. А заедно с това, боклуците – в буквалния и в преносния смисъл, се превръщаха в метафора на голямото сметище. Измъкване нямаше, а на българина все повече му харесваше да е жертва и да живее в очакване да изскочи следващата кукла…на конци.
През тези тридесет години на Прехода българската политика все повече заприличваше на онези руски кукли-матрьошки. Играчката се отваря и от нея отскача следващата – все по-малка, но сходна по форма и цвят фигура. Прочетох в Уикипедия, че обикновената матрьошка съдържа повече от шест елемента, но най-голямото семейство матрьошки включвало седемдесет и две фигури! Кажете ми, може ли духом все по-дребни човечета, да бъдат нашите “спасители”? И от какво ще ни спасяват – от демокрацията ли? Ако търсим спасение, то нека да е от вътрешната ни несвобода и от натрапената ни обща вина. Всеки българин трябва да извърви този път, като се научи да ръководи себе си. И нека да не виждаме в следващата малка “кукла” новият герой и да не слушаме онези, на които някой друг плаща, за да ни го натрапват с пропагандно слово и с рейтинг, който буди съмнение. Нека да ги оставим да се провалят!
