заБаща ми беше ветеран от Втората световна война. Бил е на 32 години с три деца – най-големият е бил десетгодишния ми брат. Мен още ме е нямало на този свят. Събрали всички мъже на площада в град Елхово, преди да потеглят за фронта. Точно тогава се случило нещо, което стреснало всички събрали се. Отнякъде изскочил младеж, който насочил оръжие към един от царските офицери и го прострелял. Офицерът бил генерал-майор Петър Каров, а това се случило на 10 септември 1944 година. Младежът бил комунист и стрелял за отмъщение. Впоследствие се разбрало, че бил роднина на Нико Пехливанов – известен в района комунист, който бил преследван и убит от официалната власт. След години прочетох в една медийна публикация, че убиецът на генерал-майор Петър Каров се казвал Вачко Пехливанов от село Воден, откъдето е и въпросният Нико Пехливанов. Из града дълго се разказвало как комунистите са се гаврили с тялото на генерала. Докато той бил още жив, те го влачили до Герена. Баща ми говореше за него с пиетет – “красив и достолепен на фигура, истински офицер от царската армия”. Така той говореше и за другите представители на българското офицерство, с които се е срещал по време на участието си във войната.
Баща ми участвал в първата фаза на Отечествената война като санитар. Спасил е много човешки животи. Чувала съм го да казва, че по време на война не ти остава време да изпиташ страх от опасностите. Водещото било решимостта на войника и готовността да реагира. От него знам, че не умирането е страшно, а това да убиваш. Казваше, че той не е убивал, а е спасявал хора. Въпреки това картините от войната спохождали сънищата му, години след края й. Сам казваше, че войната променя хората. От война можеш да се върнеш жив, но да загубиш част от душата си. Тогава много, много не го разбирах. Но по-късно, когато научих за т.н. “изгубено поколение” в западната литература, ми стана ясно какво е имал предвид баща ми. Опустошителната сила на войната нанася не само материални и физически поражения на човека, но също може да му отнеме бъдещето, оставяйки го в плен на спомена за срещата му със смъртта.
Често молех баща ми да си припомня за бойните действия, в които е участвал или е бил свидетел. Разказваше интересно, все едно го преживяваше отново. От всичко чуто можех да си направя заключение, че препускайки със санитарния фургон по бойното поле, не му е и идвало на ум, че може да го застигне някой куршум. Пренасял ранените тела на познатите и непознати свои бойни другари, за да ги отнесе в лазарета и после отново, и отново се връщал. Отначало се стряскал – от ранените тела и от кръвта наоколо. Разбирал, че когато си част от войната, нямаш избор. Около теб е твоята рота, твоя батальон, твоя полк. И много щикове! Войници, тичащи само напред. Оглушал си за снарядите. Чуваш само свистенето на куршумите. Не мислиш за края. След всеки бой – въздишка… че си останал жив и този път. После, в очакване на следвашия бой, се опитваш да тълкуваш случващото. Задаваш си въпроси за смислеността на живота и за смисъла на смъртта. Търсиш отговорите, а те все те отвеждат при децата ти, които те очакват да се върнеш от фронта. Но даже и през ум не ти минава, че вече си част от историята.
От баща ми съм чувала за смелите офицери, както той наричаше довчерашните представители на командния състав на българската царска армия. По думите му, те били много различни от онези, които те тайничко наричали “новите” и които били без опит, но били назначени да следят кой какво говори. Често завличали войниците в командирската палатка, за да ги правят членове на комунистическата партия. Спомняше си за командирите от царската армия – винаги внимателни към всеки войник и към тези с по-нисък ранг. Независимо от факта, че участвали в заключителната фаза на Втората световна война, биейки се срещу нацистка Германия, комунистическият режим в София дал зелена светлина за издирване на офицери в българската армия, за да ги предаде на скалъпения в Москва от Георги Димитров „Народен съд”, за което свидетелстват различни архивни документи. Такъв документ е включен в разширения електронен вариант на сборника „Държавна сигурност и офицерите от БНА 1944-1960”, издание на Комисията по досиетата, 2014 година. Той представлява писмо на министър на правосъдието до „другарите народни обвинители” от 20 януари 1945 г. С него прокурорите, ангажирани по противоконституционната съдебна разправа, наречена „Народен съд”, са информирани, че до 1 февруари същата година могат да привличат като обвиняеми военни чинове, които „не са поискани досега”. С посочването на тази дата се търсело успокоение сред офицерите и подофицерите, които с риск за живота си отстоявали интересите на България на фронта. Посочва се също, че „психологически невъзможно ще бъде за офицерите на фронта да изпълняват тази първостепенна задача, ако се намират под постоянна угроза да бъдат във всеки момент изтеглени оттам и изпратени в затвора.”
(Откъс от недовършената ми биография “Отлетели птици”.)
