Колко дълго още политиката ще търпи случайници
Поводът да напиша тази статия е конкретен – така коментираното шокиращо интервю на българския премиер по ТВ Евроком. Възмутена, и същевременно – притеснена, съм от чутото и изгледаното. Двама души си говорят и на нито един от тях не им пука (съжалявам за жаргона) какъв ефект ще възпроизведе това видео, след като то стигне до повече хора след разпространението му. Аз даже нямам предположение колко са тези, които са гледали директното му излъчване, но не съм сред тях. Не съм убедена и дали всички зрители са разбрали на какво са били свидетели. Затова ще се опитам индиректно да представя моята гледна точка колко е важно в политиката и в държавното управление да няма случайници. Как? Като много накратко – почти обзорно, ще акцентирам на някои проявления на езиковото поведение на всеки политик и колко важно е той да е професионалист, защото да си политик или държавник е професия, а не e същото като да се занимаваш с художестена самодейност.
Аз имам доста публикации, провокирани най-вече от ниския езиков регистър, в който попада публичното говорене на българските политици и държавници (“Уроци за депутати”, “За агресията в езика на политиците”, „Агресията в политиката”, “Между политическото говорене и истината“, “Езикът като средство за изразяване” и др.). И защото смятам, че тяхното езиково поведение е също толкова важно – даже много важно, защото с присъствието си в публичната среда те също влияят върху развитието на българската говорима реч. Още повече, че езиковото им поведение се явява и маркер за много неща – за степента на владеене на българския език, езиковата им култура, познанията и експертизата, която притежават, съобразяването им с позицията, която заемат в политическия живот или в държавната йерархия. Така спектъра на въздействието им върху нагласите на гражданите се разширява. Да не забравяме, че езиковото поведение отразява и тяхното образователно равнище и възпитание. И разбира се – в този контекст, важно е да преценяват ситуацията и категорията слушатели, пред които говорят. Много пъти е ставало дума и за съблюдаване границите на етичните норми. Разбира се, в темелите на публичното говорене са притежаваните комуникативни умения.
Моите наблюдения през последните години, ме доведоха до заключението, че в тази политиката и в държавното управление нахлуват все по-често и хора, които са или скарани с българския език, или не са чували за политика и за държавност. Сами разбирате – говорим за днешната идентичност на преобладаващата част от българските политици и държавници. Някой беше свързал тази тенденция с навлизането във властта на субкултури, които не би трябвало да имат място нито в политиката, нито в управлението. Да, в политиката влязоха хора със странна идентичност, чието място – поради тяхната неподготвеност, едва ли е в законодателната или в изпълнителната власт. Моето разбиране е, че и двете области не са някакъв полигон за придобиване и упражнявани на изначални политически познания или на управленски умения. И в политиката, и в управлението се влиза, за да бъдат демонстрирани веднага и незабавно управленски умения или политическа проактивност, които да ги поставят на по-високо равнище от предходните, които са изпаднали от властта. Иначе обратното е – стани ти, за да седна аз. В такива случаи измамените винаги са избирателите и много скоро тенденцията може да се обърне, така че да застраши оставането в управлението.
На подобна реакция станахме свидетели и през последната година, когато (знаем каква роля изиграха машините) определени категории избиратели оставиха впечатление, че изборът им е бил управляемо -“отвъд тях”, действие. Резултатът и след трите избора – оставихме се да ни управляват хора, за които усещането е, че единствената им цел е да се облагодетелстват от властта. При някои се разбра веднага – първата им стъпка бе, и продължава да е назначаването във властта на роднини, приятели, бизнес партньори…., оплетени във всякакви връзки. Огледално на казаното току-що, може да го откриете в настоящото управление. И с право хората се възмущават – такова чудо прeз всичките трийсет и две години демокрация не се беше случвало! Но когато това се прави, преминавайки всякакви ценностни граници, върху които съществуват и функционират демокрацията и правовата държава, тогава спокойно може да кажете, че с тях е свършено. Имайки предвид и българската психология – както на управляващите, така и на гражданите, пишете го обещанието за “нулева корупция” измамно и приключило. А причината я знаете – там, където има предпоставки (а те са очевАдни) за конфликт на интереси и за злоупотреба с власт, корупцията е господар.
Да си политик е професия, към която се предявяват както общи, така и специфични изисквания. Политикът трябва да умее да говори професионално. Означава, речта му да отразява убедително неговите политически възгледи и експертизата в определена област, но и да е съобразена с позицията, която заема в държавната йерархия. А когато някой не притежава умения и познания за същността и предназначението на публичното говорене, това може да резултира в погрешна преценка на ситуацията – къде и пред кого говори. Защото думите произвеждат смисъл и те трябва да бъдат подходящо избрани и граматически вярно структурирани. Наличието на дефицити в политическата, експертната и в езиковата подготовка поразява най-вече основното предназначение на политическото говорене – да съдържа послания. Eдин политик и държавник е длъжен да казва истината и да носи отговорност за лъжите, които произнася. Нямам го предвид само като изискване към политическото говорене, а и защото политикът трябва да демонстрира ценностна приобщеност. И тъй като преценката за него преминава и през комуникативната му същност ще кажа, че неуместната “холивудска” усмивка, несъобразена с това, което в този момент говори един политик и която напоследък оприличавам с неуместно хилене – ама никак, никак не допринася за това.
Овладяването на езика и неговата конкретна употреба (речта) е дълготраен процес, който протича едновременно с познавателните процеси и общото психическо развитие още в детска възраст. По-късно, когато детето стане ученик, започва да изучава правила и норми за правоговор и правопис. Усвояването на българския език в началната степен изцяло се свежда до това как правилно да се говори и пише. Постепенно се развива неговия усет за думите и употребата им. А това е важен етап, защото думите са обвивката на нашите чувства, намерения, преживявания. Те изразяват нашето отношение към другите хора, към фактите и обектите от заобикалящия ни свят. Припомням това, защото на някои политици им липсва точно този период от тяхното ранно развитие – да се изразяват с най-точните думи, да познават тяхното смислово значение и съзнателно да прилагат книжовно-езиковата норма. Недопустимо е внукът на моя приятелка – шестокласник, да й казва:”Бабо, чух по телевизията как българският премиер казва “две критерии”…
Езиковата култура на преобладаваща част от българските политици наистина се е превърнала във форма на рецидивиращ фактор, предизвикващ не само недоумение. Възмутително е използването на езика като средство за агресия, постигана с употребата на обидна лексика и незатичане нормите на речевия етикет. Езиковата нетолерантност от парламентарната трибуна или при студийните участия на политици и държавници, е най-меката форма на агресия, защото кулминацията е по време на предизборни кампании. Тогава ставаме свидетели и на обсолютно недопустим език, и на неадекватно езиково поведение. Говоренето е подчинено единствено на някакви първични “ценности”, разпространявани като фалшиви новини и дезинформация, както и спекулиране с фактите и дискредитиране на политическия опонент. В същото време политикът трябва да е и медиатор, приносител и на послания, които да привличат подкрепа. Как се изразява един политик или държавник, винаги ни препраща към неговата същност, неговите идеи и ценности, т.е. към неговата идентичност, която се преценява от всеки избирател.
Кога публичното и езиково поведение на един политик може да се модифицира в контрапродуктивно за политическия или държавнически му имидж? Когато не се съобразява с казаното до тук. Но ако очаквате от мен прекия и най-кратък отговор, то той е във фразата “Eзик мой, враг мой”, и когато не му достигат познания и умения. Най-отблъскваща обаче е неграмотността в изразяването, в невладеенето или отклоняването от книжовните езикови норми, както и непрестижното говорене, което е с преобладаваща разговорност и далеч от професионалното изразяване. И това е така, защото тези хора не владеят и не отчитат изискванията към публичния етикет, произтичащ от позицията, която заемат в обществената стълбица. Eдин президент, премиер или министър са длъжни да се съобразяват да не допускат използването на уличен език, отправянето на директни обиди и заплахи, както и персонални квалификации. Съществена част от публичния му образ са и уменията му за речево общуване – изслушване на опонента или на интервюиращия, избягване на клиширани фрази и опорни точки. Акцентът трябва да е върху развиването на интерпретативните умения, формулирането на тези и тяхното аргументиране.
Преди време излезе една класация на Economist Intelligence Unit, в която България бе с най-слаби резултати в категорията “политическа култура” – 4,83. Един факт, който е в подкрепа на моето убеждение, че пропадането ни в този нисък регистър на политическа култура е резултат и на качеството на политическата представителност. От случайници (без кавички) в политиката няма как да очакваме да формират активни граждани, които да знаят за правата и задълженията си, да познават възможните взаимодействия с държавата и нейните институции, да не пренебрегват важността и силата на вота си. Защото това е един от начините да се участва пряко или косвено във властта. Кой друг, освен политиците, може да има водеща роля за повишаването на политическата култура на българските граждани, освен тe? И макар отдавна за всички политици да се казва, че са “маскари”, смятам че не всички надежди това да се поправи са изгубени, въпреки усещането ми за доминация на все повече случайни хора в политиката.
Който разбрал, разбрал…..
