ЗА АГРЕСИЯТА В ЕЗИКА НА ПОЛИТИЦИТЕ

езика на политиците
Време за четене: 5 минути

За езика на политиците и тяхната публична реч е ставало дума много пъти в моите публикации. Наблюдавам речевите изяви на доста политици и представители на държавната власт. Тази идея се зароди у мен в годините на ранния български преход. По-късно интересът ми се задълбочи във взаимодейстие с усвояване същността на системата за латерално мислене на професор Едуард де Боно, в чиято основа е ценностното разбиране. Затова винаги се опитвам да оценявам казаното от политиците от позицията на ценността. На политическата реч гледам преди всичко като на източник на смислено говорене за процесите в обществото. А без съмнение, това се постига с езика като средство за изразяване. От това дали един политик притежава умения и познания да комуникира, да формулира проблемите и да ги оценява обективно, както и да отправя послания, зависи и степента на доверие на гражданите към тях.

Неотдавна излезе класацията на Economist Intelligence Unit, направена на базата на пет критерия: дали изборите са свободни и справедливи („избирателен процес и плурализъм“), дали правителствата балансират („функциониране на правителството“) и дали гражданите са включени в политиката („политическо участие“); дали поддържат правителствата си („политическа култура“) и дали се ползват със свобода на изразяване („граждански свободи“). Тази класация изследва колко функционални са политическите системи в отделните страни по света. В нея ние сме на 47-о място, измежду 167 държава, по Индекс на демокрацията със 7,03 пункта от максималните 10. Но това, което ми се ще да припомня от тази класация е, че най-слабите ни резултати в нея са в категория политическа култура – 4,38.

Никой не може да ме убеди, че пропадането ни в този нисък регистър на политическа култура не е резултат от качеството на политическата представителност. От случайници (без кавички) в политиката няма как да очакваме да формират активни граждани, които да знаят за правата и задълженията си, да познават възможните взаимодействия с държавата и нейните институции, да не пренебрегват важността и силата на вота си. Защото това е един от начините да се участва пряко или косвено във властта. Кой друг, освен политиците, има водеща роля в подобно положително политизиране на българските граждани? И макар отдавна за тях всички политици да са “маскари”, смятам че не всички надежди това да се поправи са изгубени, въпреки усещането ни за доминация на все повече случайни хора в политиката.

Типичен за тези представители е дефицитa на система от познания и умения за интерпретиране на обществени теми, но и тяхната грамотност и култура на речта, непознаването на изискванията към конкретната комуникационна ситуация, свързани с речевия етикет. Аз следя с голям нитерес речевата практика на не един или двама политици и представители на различните власти. Затова и често си позволявам кратки аналитични коментари върху отделни случаи на техни публични появявания, които винаги трябва да са свързани с някакво послание и няма как на този критерий да се гледа пренебрежително. Какво ми прави най-силно впечатление? Това е неумението за смислово изразяване на теза и нейната аргументирана защита. Всичко се изчерпва с декламиране на опорни точки, които може да се чуят по няколко пъти на ден от отделни представители на една политическа сила, изричат се клишета или безстойностни и “голи” твърдения, които не се подкрепят от конкретни факти. Според мен, това е един тежък дефект на политическото говорене.

Форма на истински рецидив обаче е езиковата агресия, осъществявана с клишета, обидна лексика и незатичане нормите на речевия етикет. Тe държат процеса на политическа комуникация в състояние на засилващ се разпад. А знаем какъв важен фактор за повишаване равнището на гражданската политическа култура е успешно осъществената публична комуникация. А и няма как да говорим за качество на демокрацията, и в същото време да подценяваме връзката между властта във всичките й проявление, от една страна, и от друга – авторитетът и функциите на техните представители. Констатацията ми е, че публичната реч става все по-агресивна, като водач в тази категория е държавният глава Радев. Недопустим политически жаргон в изразяването, клишета, които понякога звучат смущаващо в логическата си обърканост, декламиране на опорни точки, които напълно си съвпадат с тези на социалистите, “голи” твърдения с ефекта на внушения…Този е начина да се бяга от същината на смисленото политическо говорене и обяснението е в политическата немощ и дефицит на познания и умения да се илюстрира изискуемият политически стил на говорене.

Вече стана ясно, че една от причините за речева агресия при политиците е, че не владеят умения за словесно изразяване. Те не си служат с убедителността на фактите, оценките и тяхното обвързване с реалните възприятия на хората. Напротив, водещи в опозиционното говорене например, са внушенията и спекулативното интерпретиране на действителността, така че да се въздейства на нагласите негативно и в определена желана посока. Често сме свидетели как в стремежа си да атакуват политическия си опонент, отделни политици или представители на властта, не се съобразяват или не познават изискванията към конкретната комуникационна ситуация. Не използват подходящите изразни средства, които тя изисква. Иначе ефектът, освен че е комичен понякога, той може да се окаже и опасен. Опасно е, че тези, които ескалират агресия чрез собственото си поведение и провокират агресия в обществото, не го осъзнават или го правят нарочно. Обяснението е, че в резултат на проактивните действия на българските институции много от тези политици и държавници се оказват засегнати от действието на закона и това провокира агресията в тяхното публично говорене.

Обект на публично обсъждане са речевите изяви на президента Радев и агресивния тон, който неговите обществени защитници много бъркат с критиката. За нея като понятие и подход в латералното мислене мога да говоря с часове. Критиката е мисловен процес който не се изчерпва с политически подмятания и внушения, а с посочване защо нещо не работи. Най-общо – критиката не е спор, нито е подход за изпитване на удоволствие да “натопиш” без доказателства политическия опонент, или да налагаш умишлено песимистечен поглед, свързан с обществото. Критиката посочва негативното, но тя е винаги логична и никога не е емоционална. Демонстрация на политическа немощ са изблици като “Имате още една седмица!” ( януари 2017 г.), “Щом искат битка с мен – ще я получат! (октомври 2017 г.), “Изводът е ясен – следващия път всички вън!“ (август 2018 г.), “Времето за промяна изтича. Ако тя не се случи, улицата ще помете статуквото!”(септември 2019 г.), “На всичко това трябва да се сложи край!“( февруари 2019 г.), “Импийчмънт най-много да напълни площадите и да доведе до окончателен крах на управлението“. (февруари 2020 ) , “… този път номерът с „пречистване“ чрез подаване на оставка най-вероятно няма да мине, защото го чака служебен кабинет, който е не по-малко опасен за премиера, от ежедневната деградация на управлението му.” (февруари 2020).

Сами разбирате, че при президента Радев агресията се изразява с преки нападки и изричане на заплахи, което е неконституционно от позицията на държавен глава, който трябва да „олицетворява единството на нацията”. И тъй като от горните цитати става ясно, че тази словесна агресия вече е процес на надграждане, сам по себе си този факт е много смущаващ. Няма оправдание за президент в една европейска демократична и парламентарна република, който се обръща от парламентарната трибуна към депутатите с многозначителното изречение:”Имате още една седмица!” Между другото, на мен ми е известен още един подобен случай в българската история. Денят е 5 юни 1947 година и от парламентарната трибуна “вождът и учителят” Георги Димитров отправя заплаха за саморазправа със земеделския водач Никола Петков и лично нарежда той да бъде арестуван и изведен от парламентарната зала. Предвид на случилото се през 2017-та година, тези два случаи ги делят точно 70 години! Седем десетилетия, които не са били в състояние да унищожат тази безцеремонност, демонстрирана от парламентарната трибуна и която е доказателство за потъпкване политическата воля на избирателите.

Дългите години, в които наблюдавам политическия процес в България, ме убедиха в едно – преобладаваща част от нашите политици, които са част от опозицията, разбират правенето на политика eдинствено като насаждане на негативни нагласи към управляващите. Истината е, че да критикуваш не винаги означава да вземеш нечия страна при посочване на негативното, или да си само черноглед. Необходимо е да се предложат и алтернативни обяснения или решения, иначе само да отричаш е много лесно. Но ако то се изказва със средствата на емоционалната и агресивна лексика, тези които я използват знаят много добре – ефектът върху нагласите на гражданите е незабавен, особено ако се използват прилагателни и квалификации. Подобна стилистика на политическа комуникация й придава характер на семейно-битов скандал и като явление е унизително за българската политическа среда. Рухването на политическата комуникация и провокирането на агресия чрез езика на политиците работи против обществените интереси и ще продължи да подкопава недоверието на гражданите към политиката и политиците. Отдавна техните послания се възприемат като манипулативни, а публичното им говорене продължава да дразни слуха ни.

error: Свържете се с автора за разрешение!!