Казват, че идват в Европа, защото в собствената им страна няма на кого и на какво да разчитат. Имало война или е застрашено тяхното човешко и социално оцеляване. Нямали сигурността, от която всеки човек се нуждае. В този нюанс на причините, европеецът реагира солидарно, със съчувствие и разбиране още в началото на мигрантския натиск. Даже ги посрещаше с надеждата. че нашите правила ще станат и техни. Колко трябва да си наивен, като гражданин на Европа, че да се надяваш това да се случи с хора, които идват без документи за самоличност и преминават нелегално през “зелената” граница? Колко верен трябва да си на общоприетите европейски ценности, че да допускаш те да се нарушават?
Задавам си тези въпроси всеки път, когато чуя за поредния терористичен атентат. Най-стряскащото е, че много от тези терористи се оказват представители на едно поколение, установилo се преди десетилетия на територията на Европа. Живяли и възползвали се от новия свят – някои с добро европейско образование, като атентатора от последния случай в Париж. Навярно са се обучавали в европейски училища и са ги възпитавали в тях в европейски ценности – солидарността и разбирателството, справедливостта, свободата, правото на избор, личната отговорност, свободното движение, семейството, любовта, пътят и смисълът на човешкото съществуване… Изведнъж същите тези хора се оказаха неинтегрирани. Нещо повече – обвързани с кауза, която по определение на анализатори и политици, била обоснована с несъвместимостта на исляма с нашия европейски начин на живот. Не трябваше ли те да приемат нашите правила и нашите ценности? Това каза и Тереза Мей в предизборното си говорене, перифразирам – ние трябвало да ги накараме да приемат нашите ценности, и да не им позволяваме те да успеят в своя мотив.
Как да стане товa, когато повече от очевидно е, че има несъвместимост между тях и онова, което ръководи нашия живот. Има разминаване между това, което мотивира техните действия и ценностите, които са в основата на нашето разбиране за справедливост. Пристигайки в Европа по нелегален път, с неизвестни намерения и нагласи, те не осъзнават и в какво общество са се озовали. Общество, в което има правила, но и лични отговорности. Нещо, което продължава да е трудно за разбиране и за повечето от гражданите от т.н. Източна Eвропа. Между другото, десет години след приемането ни в ЕС, и за много българи продължава да е така. А какво да кажем за мигрантите, когато е повече от ясно, че противопоставянето им е ценностно! И на този фон, омаяни от постигнатите технологични достижения и от извоюваните предпоставки за проспиритет, европейците се оказаха инвалидизирани в способността си да защитят собствения си живот. Дори и известните вече примери на пробиви в сигурността, както и бруталните прояви на директни нападения върху граждани на оживени публични места – с чукове и ножове, започват да оставят впечатлението за изчерпване на държавите като ресурс за предотвратяването им.
Аз не мога да си обясня и тази “щедрост” на европейските политици, поставяйки в риск сигурността на собствените си граждани, оставайки в плен на хуманните си разбирания и подценявайки очевидно целенасоченото и добре управлявано явление “мигранти”. Използвам определението явление, защото се оказва, че повечето от тези хора, далеч не са от зони с военни действия, а икономически емигранти или млади и здрави мъже, очевидно преминали през бойна подготовка. В тази връзка, през цялото това време европейските държави имаха много възможности, за да идентифицират процесите, свързани с мигрантите. Притежават и всички институционални инструменти и практики на взаимодействие между националните специализирани служби в рамките на Европейския съюз и партньорските служби на САЩ и Израел. А нерешаването на военни конфликти, като този в Сирия, и оставането им в “будно” състояние, отказът от решителност при справянето с т.н. ислямска държава…, продължават да оставят у европейските граждани усещането за умишлено протакане и за съществуването на скрит политически интерес.
Ще ми се да стане дума и за ООН. Бях дете, но помня лидерската роля на тази световна организация при решаването на проблеми, свързани с регионални военни конфликти, с гладуването на населението в периоди на климатични засушавания, епидемии и други. За тази водеща роля на Организацията на обединените нации през последните десетилетия почти не се чува. Имаше периоди, когато беше практика, големи маси от хора да се извеждат от застрашените райони и от териториите с бойни действия – в безопасни крайгранични зони на съседни държави. В подобни лагери ООН осигуряваше изхранването, медицинското обслужване… Днес рядко чуваме да се говори за подобни ангажименти на световната организация, без да изключваме това, което ЕС прави по отношение на бежанските лагери в Турция, както и участието там на отделни хуманитарни организации. Да не забравяме и за Световната банка, чиито възможности също остават непопулярни. Известно е, че тя реализира политики и използва финансови инструменти за икономическо стимулиране на проблемни географски райони, които днес се явяват потенциален източник на миграционните процеси. Прави впечатление и пълното безразличие на съседните им мюсюлмански държави, които далеч не са бедни, предвид петролните богатства, които движат и икономическото, и социалното им развитие. Моето лично мнение е, че има лидерски дефицит в решаването на глобалните световни проблеми. А проблемът с мигрантските потоци, насочени към Европа, като че ли е оставен за разрешаване единствено на ЕС. Естествено това положение изсмуква и европейските финансови ресурси, и тези на държавите-членки. Изсмуква ги и политически, икономически, ценностно. Продължава да влияе и на начина на живот на европейските граждани – главна цел на терористите.
юни 2017 г.
