Европейският съюз бе създаден с договора от Маастрихт от 1992 година. Негов предшественик е Европейскaта икономическа общност (1957), известна като Общ пазар. Робер Шуман – министър на външните работи на Франция, е човекът, който дава гласност на идеята на Жан Моне – друг служител на същото министерство, за създаването на Европейска общност за въглища и стомана. Общността се създава с подписването на Договор, който влиза в сила през 1952 година.
Основни цели на Договора за Европейския съюз са насърчаването на балансирания и устойчив икономически и социален прогрес, висока степен на заетост, създаване на територия без вътрешни граници, укрепване на социално-икономическото единство, създаване на икономически и паричен съюз, а също и единна валута – еврото, обща външна политика и политика на сигурност, въвеждане на гражданство на Съюза, създаване на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие, осигуряващи свободно движение на хора, стоки и капитали, обвързано с мерки за контрол на външните граници, както и предоставяне на убежище, имиграция, превенция и борба с престъпността.
Когато България стана страна – членка на ЕС, у българските граждани се появи усещането за края на мъките и връщане силата на закона. ОЛАФ стана най-популярната абревиатура. Погледът ни беше насочен към Европа, защото тогава нямаше на кого да разчитаме в собствената ни страна. Нито правосъдието, нито вътрешният ред ни даваха сигурността, от която се нуждаехме. Криминалитетът бе оставен да владее положението, докато институциите заобикаляха законността и дисциплинираността. Очевидно бе разминаването между новите човешки ценности с всичко онова, което наричахме българска действителност. Тогава се прокрадваше и мисълта за опазването на националната идентичност и демонстрираната тогава, от страна на Европейския съюз, привързаност към разбирането, че неговата сила е в съхраняването на разнообразието му. Защото според мен, онова, което прави Европа интегрирана, е общия ценностен корен на европейския свят, що се отнася до свободата, правата, семейството, любовта, пътя, смъртта….
Какво бе влизането в ЕС? Част от по-мащабния процес на глобализация. Вярно е, че европеизацията е система за свободно движение на хора, стоки и капитали, но ние я възприехме най-вече с шанса да ползваме европейски пари, на които, да не забравяме , ние също сме донор. Еврофондовете са за обезпечаване на общите европейски тенденции – развитие на технологиите, производството, инфрструктурите, обновяване на селскостопанското производство, образованието и природата. Истината е, че много бързо предизвикахме недоволството не само на институциите на ЕС, но и на европейските данъкоплатци – за тях бяхме държавата с най-много неблагополучия в усвояването на еврофондовете. Носеше ни се име на страната “на батко и братко”, която по-скоро присвоява, а не усвоява европейски пари. През изминалите години санкциите бяха с различна тежест, но очаквани, защото вървяхме против интересите на общността.
Имаше ли контрапункт на влизането ни в ЕС? Да, това щеше да е невлизането ни, т.е. пълната изолация на България. Но страната ни прие друго бъдеще – където законите и правилата са известни, а демокрацията няма алтернатива. Там мирът е ценност, защото осигурява условия за просперитет. Събитията, свързани с краха на т.н. социалистическа система, отвориха нова врата пред Европа, но и пред България – доизграждането на Европейския съюз и приобщаването на страната ни към европейските ценности. От онова начало изминаха почти тридесет години. Но както казва Тимъти Снайдер, „разпадането на една система не води до tabula rasa, върху която природата да генерира пазари, а пазарите да пораждат права.” За тези, които не знаят ще кажа, че той има предвид концептуалното разбиране за ума, който според древногръцката философия е гладък и празен, но придобива знание чрез обучение и чрез опознаване на външния свят. Така, според Авицена пък, всеки интелект има нива на развитие и може да придобие знания до активен интелект.
Кризата от 2008 година, настъпилите смущения в регулацията на финансовите процеси, засилиха усещането за икономическото неравенство. Всички разбрахме, че глобализацията прави националните държави все по-зависими една от друга. Нищо не е даденост, когато става дума за бъдещето. Нещо повече – провалът в политиката може да ни направи жертви, а на българите това ни се е случвало нееднократно. Затова и този път няма да пропусна да ви напомня: “Дръжте отговорни политиците!” Не трябва да вярвате на тези, които са ви излъгали дори веднъж. Те не са били отговорни, ще го направят и следващия път. Не вярвайте на политическа партия, която ви пробутва за “ценност” прането на пари, източването на банки и на европейски фондове, зануляването на държавни активи и трансформирането им в частни имоти …, при която има генерално разминаване между олигархичния състав на партийния елит и вербализирането на идеи за справедливост и равенство. Подобни проявления не са просто политическа екзотика, а опасна спекулация и подигравка с нас, като европейски граждани. При такава демонстрация – продължава никой да не е отговорен за бедите, които ни бяха натресени като народ, вярата в обещанията трябва да отстъпи място на зрелостта да оценяваме фактите като част от миналото, настоящето и бъдещето. Защото партиите, които искат да ни излъжат, бягат от собствената си политическа способност да служат на гражданите, като се стремят да ни манипулират и да поддържат усещане за кризи, без да има основания за подобни публични твърдения. Те отричат или омаловажават постиженията на упавляващите (които и да са те). Такива политици бягат от истината и свеждат политиката до фабрикуване на скандали и гейтове.
Казаното до тук може и да ви изглежда ирелевантно по отношение на заглавието, но това не е така. Защото българският наратив на прехода е факти и събития, факти и събития, и един натрапващ ни се мит за невинност на едни и същи политически лица. Имам предвид, разпознаваемите вече трето десетилетие, които не спират да се превъплощават в образи на “нови спасители”. С активното участие на зависими медии, те продължават да поглъщат общественото внимание с говорене, което не води до истинско решаване на проблемите. Затова днес, когато по-малко от месец ни дели от евроизборите, е време да преосмислим миналото през призмата на настоящето и бъдещето на България.
Каква Европа искаме ние? Европа на нациите? Вече го изстрадахме и затова идеята на основателите на ЕС е свързана с европейската солидарност и с общия пазар. Интегрирана и силна Европа? Eдинни срещу съвременните предизвикателства, или уязвими и податливи на вътрешни и междунационални противоречия, които могат да ни върнат към времето, когато войните бяха ежедневие. Европейският съюз не е статичен модел и той ще продължи да се развива. Интеграцията в образованието, здравеопазването, социалната сигурност и икономиките, технологиите и достъпа до научните постижения, трябва да продължи да е основен европейски ангажимент. От реформиране се нуждае технологията на вземане на експресни решения, eдинна външна политика и утвърждаването на ЕС като глобален играч по отношение на важните международни проблеми, миграцията и опазването на европейските граници, тероризма. От България се изисква да е настоятелна в искането си за равни права и отговорности от всички страни-членки. Eвропейският съюз е процес и в него страната ни трябва да участва с инициативи за отстояване на националните ни интереси.
Какво биха искали да чуят българските избиратели? Най-вече – как Бългаия ще се промени през следващия мандат на ЕП и какво ще е мястото й в ЕС. Белег на политическа неосведоменост за възможностите и инструментите на ЕС е да се говори за евроизборите като възможност за сваляне на властта. И това вече се вижда и чува от политическото говорене на повечето партии, които остават в плен на собствената си безпомощност да ни предложат идеи за един реформиран и интегриран Европейски съюз и мястото на България в него, за бъдещето на eдна спокойна и мирна Европа.
