КОГАТО ЕВРОАТЛАНТИЗМЪТ СЕ ПРЕВЪРНЕ В КЛИШЕ

НАТО
Време за четене: 6 минути

Заплашена ли е свободата ни и демократичното устройство на държавата

Един от сочените аргументи за съществуването на „сглобката” е евроатлантизма, каквото и да имат предвид. Аз знам обаче, че в понятийното разбиране на българските граждани това звучи обобщено от 34 години насам като евроатлантически ценности. Разбирано и представяно като защита на свободата и на демократичното устройство на държавата. Скрепено и гарантирано с членството ни в Европейския съюз и в НАТО. Затова и очакванията на българските граждани са свързани с отстояването на тези ценности от всички управляващи след 1989-та година. Практически това означава да бъдат възпирани всякакви опити за ограничаване на свободата в нейния широк смисъл и за замяната на демократичното устройство с авторитарeн или с диктаторски режим.

Когато вече като граждани сме опитали от свободата и от предимствата на демокрацията, обществото ни все пак е развило някаква чувствителност. Чувствителност към прояви на апетит към замитане на евроатлантическите ценности, които все повече звучат в нечии уста като клишета и дитирамби на самохвалството, обслужващи проправителствената пропагандна агитация. Докато в същото време реалността през усещанията и през очите на гражданите е друга. В това е и големият сблъсък между управляващите и гражданите. Неминуемо това води до провокиране на негативни нагласи у вторите, защото първите със своите противоречиви действия газят демокрацията и посягат на формите на демократичното устройство на държавата. Все пак говорим за една система, на която разчитаме – да гарантира водещата ценност, която е свободата, и която е изражение на философията на евроатлантизма в неговата същност.

Част от тази философия е поемането на ангажименти за спазване на Конституцията, на демократичните процедури, на законите и на правилата. Можем да споменем за всички онези съмнения около провеждането на честни избори. И преминем през най-актуалната тема за конституционната нецелесъобразност на приетите последни промени в основния закон на държавата, които недвусмислено се оценяват от експерти повече като политически целесъобразни. Предстоящите политически назначения в иначе независимите регулаторни органи или институции на съдебната система. Удобния прочит на понятието парламентарна република, реализирано като изземване правомощията на изпълнителната и на съдебната власт от законодателната. В тази връзка, моето мнение съвпада с това на много експерти по конституционно право, че „парламентът анексира другите две власти. И с т.н. „шеста поправка” се преследва точно тази цел. Спокойно може да кажем, че има едно завръщане към времето преди 1989-та. Назначаването на политически лица в независими органи, пренебрежението и маргинализирането на опозицията с упражняване на натиск, както и стремежа за доминиране в медийното пространство са скандални за една истинска демокрация. Каквото определение не бихме могли да дадем дори след тези 34 години, които продължаваме да наричаме Преход.

Не мога да кажа, че настоящият образ на българската демокрация отговаря на желанията на българските граждани. Случилото се през последните три години, презентирано като “промяната”, все повече придобива характеристиките на връщане в миналото. Наречете го регресия. А защо не и реинкарнация на времето на Тато, когато “помазаните” се поставяха над закона. Свидетели сме на стремежите на няколко човека да концентрират – пряко или опосредствено, колкото се може по-голяма власт. Публично известно е, че ключови решения се вземат от тези няколко човека. Става въпрос и за решения, които са много далеч от техните правомощия. Като например, кой на каква длъжност да бъде назначен и кой да бъде уволнен, какви решения да се гласуват в парламента….Ясно е, че това се решава не от тези, които трябва да го правят според позициите и компетенциите си, а от тези няколко човека. В този контекст, ако се върнем във времето на Тато, ще си спомним, че концентрацията на власт винаги вървеше заедно с информационния монопол, изразяващ се в директното инструктиране на редакторите какво и как да отразяват. Но това е друга тема.

През тези тридесетина години на Преход, да твърдим, че парламентът беше перфектен, няма да е съвсем вярно. Но като човек, който винаги е стоял близо до политиката и до политиците, ще кажа, че качеството на депутатите беше много високо. Съществуваха различни политически гледни точки. Акцентирам на определението политически. На тази база съществуваше и политическа конкуренция. Именно решения на Парламента предотвратяваха или се справяха с кризите. Днешният парламент е бледо копие, въпреки презентирането на клишето за “завръщане на парламентаризма. Безпомощната опозиция е маргинализирана и е изцяло лишена от възможността да упражнява контрол чрез инструментите на участие в регулаторните органи – очертава се същия подход да бъде използван и в предстоящата сесия по назначенията в тях. Това ще е поредното газене на принципа за пропорционално представителство на всички парламентарно представени субекти. Принцип, който е изискване към независимостта на регулаторните органи и освобождаването им от политическата всеядност на управляващите – които и да са те.

Днес светът преживява време на войни. Близки и далечни. Явни и невидими. България няма как да не е засегната от случващото се. Но аз лично не бих оправдала концентрирането на власт, въпреки прокламирания „евроатлантизъм”. В устата на управляващите той все повече провокира негативни нагласи у българските граждани вместо да укрепва вярата им в неприкосновеността на европейските ценности, ако България действително е демократична и правова европейска държава. В тази връзка не бих могла да пренебрегна споменаването на залитания в една или в друга посока, което в различни моменти провокира съмнения у нашите съюзници и партньори. Съмнения, които няма как да заобиколят и българските граждани. Война, война, но все пак у нас е мирно. Нищо не оправдава неспазването на демократични процедури, цензурата или ограничаването на критиката на правителството. За сметка на това, всичко свършено от него да се представя като „успех” или като източник на „радост и благополучие” за народа.

Историята познава много примери, когато националното единодействието е било заплашено и концентрирането на власт е било навременно и оправдано с оглед на вземането на бързи и адекватни решения. Слава Богу, България нито е във война, нито нейния демократичен ред е заплашен. И все пак има основания за кризи. И не една! Криза в партиите. Криза на лидерство. Криза на ценностите. Криза на елита. Криза на позитивните нагласи и страх от отговорност. Криза на електоралните симпатии. Криза на авторитети, които да поемат лична отговорност. Загуба на рейтинг. И това е на фона на пропагитация, която обаче засега не успява да предизвика позитивни впечатления у българските граждани. Резултатът – диктатура на некомпетентността и на безотговорността.

Една моя предходна публикация озаглавих „Дали българската демокрация не е под заплаха”. Защото, ако погледнем онова, което се случва в света и в България, е заплахата за демокрацията. Не е тайна, че социолозите регистрират спад в доверието към партиите, правителството и парламента. Това отваря ниша за недоволство, което в един момент може да премине опасна граница и да предизвика неконтролирани процеси, застрашаващи държавността. А ние, българите, наистина имаме основателни причини да сме критични към работата на правителството, което продължава да бяга от решаването на конкретните проблеми на хората. Няма да е неочаквано, ако в един момент общественото разочарование прерастне във вълна от недоволство. Българите сме свикнали да критикуваме всяко правителство и да не му вярваме. В същото време забравяме или не искаме да признаем, че ние сме си го избрали. И в този смисъл отговорността е и наша. Отговорността – да опазим свободата си и демокрацията от „грабливите птици”, представящи себе си за техни пазители. Наше задължение е да спрем покушението над евроатлантизма с ясното съзнание, че така защитаваме демокрацията и правовата държава.

Който разбрал, разбрал….

error: Свържете се с автора за разрешение!!