Да си политик, някои го приемат само като привилегия, а то е преди всичко голяма отговорност, защото народът винаги е зависил от политиците си. Затова напоследък българите търсят повече харизмата, подкрепена с обещания за чудо. Но истината е, че тези, които обещават, не казват всичко. Или то не винаги е вярно. Най-често неясното им говорене не засяга фунционирането на системата и прокарването на някакъв път към бъдещето. Известно е, че това се свежда единствено до преекспониране на проблеми, а не до даване на решения. Подобен популизъм е опит да се погъделичкат сетивата, а не ума. Поради това, неумелото жонглиране с ценностни категории остава незабелязано от средностатистическия българин. Тази е и причината , че вече петнайсетина години, едни и същи хора като типаж, дирижират положението. Факт е, че дълбоката криза засегна моралното лидерство и сведе избора до търсенето на авторитетна фигура, символизираща “силната” ръка. Това доведе по появата и на много партии, всяка разчитаща на риторика, присвояваща отделни обществени слоеве. Съществуват рискове за подклаждане на ниски страсти у много хора, измъчени от очакване да се случи нещо. А техните нужди от повече внимание се удовлетворяват от популизъм без реално изражение.
Могат ли днешните политици да дават верни и възможни решения? Мисля, че голяма част от политическата класа в България изостава в адекватното си поведение и е неспособна да откликва на обществения интерес. Впрочем, вземете “Българска енциклопедия” на братя Данчови от 1936 година. Под рубриката “политик” ще прочетете: “1) човек, който владее държавното изкуство и умее добре да управлява държавата, 2) общественик, човек на обществения живот, 3) (прен.) “сръчен хитрец”. Припознахте ли кой е нашият човек?
Знае ли политическата класа какво иска да чуе днес българинът? Мисля, че не. Тя така и не успя да разясни политиките ни до влизането в ЕС и кои са приоритетите ни след това. Какво е най-важно да знае едно общество – параметрите на икономическия просперитет и на социалната политика. Само в този случай може да разчита на човешко разбиране от страна на гражданското общество. А какво се случваше през тези години? Винаги, когато на власт идваше ново правителство, очакванията на народа ни са били крайни. И всяко правителство си избираше негова писта, а забравяше пистата, наречена България. Липсата на ясно формулирани национални приоритети унищожаваше състезателния дух. Никой не искаше да признае, че няма по-реална алтернатива от алтернативата на действия, които са точно разписани. Такава е реалността, в която се осъществява всяка успешна политика.
Събитие е, ако сред политиците срещнеш такива с много ясен поглед, взискателни по отношение на контрола и манталитета в действията на институциите и чиновниците в тях. Рядко ще откриеш и рефлекс за улавяне на гражданското недоволство, за откликване на гражданската потребност от решаването на един или друг проблем. В повечето случаи се сблъскваме със самоуверени представители на още една власт, открила за себе си “ценностите”, заради които да продължава да е на политическата сцена. И често сред тях не винаги е коректното служене на обществото. А политиката е място за хора с чест, за скромни хора, които служат на другите, които са склонни да правят добро и да защитават справедливостта.
България извървя не кратък път, когато нито царят, нито пъдарят можаха да променят нещата. Времето за харизми свърши. Дошло е време за харизматичния професионализъм – за хората, които могат да предложат обществена алтернатива на неслучването, които не се страхуват да назовават виновниците. Затова казвам: “Дръжте отговорни политиците!
2006 г.
