Разликата сега е, че след цели 108 години някои се опитват да ни представят „Дондуков” 2 като български вариант на „Аврора” , а халостният залп се оказа не друг, a…. „човек на Решетников”.
Румен Радев направи обръщение към нацията, заявявайки, че то е за последно като президент. Че ще “скача”, стана ясно от заявката му – днес ще подаде оставката си пред Конституционния съд. Но с какво „скача”, не стана съвсем ясно. Но е очевидно, че катапултирането му след произнасянето на Конституционния съд, ще превърне във факт изхвърлянето му от отдавна авариралия самолет, в какъвто успя да се превърне президентството.
Преди девет години Радев дойде от Нищото като проект на Кремъл. Не е случайност, че той е цитиран като „човекът на Решетников”. Същият Решетников, на когото през 2019 г. българската прокуратура забрани да влиза в страната за срок от 10 години, след като установи, че той е координирал руски шпионски операции, насочени към преориентиране на България към орбитата на Кремъл. За пенсионирания генерал-лейтенант от руската Служба за външно разузнаване (СВР) е медийно известно, че е изиграл директна роля в организирането на президентската победа на Радев през 2016 година като част от по-глобалната стратегия на Кремъл за преориентиране на България далеч от НАТО и ЕС. Медийно известно е също, че Решетников “се е намесил в президентските избори в България през 2016-та година” като е обсъдил с тогавашния лидер на БСП да бъде издигната кандидатурата на Радев, тъй като той отговарял на идеалния профил на български президент, който да държи България по-далече от НАТО и ЕС.
Радев получи два пъти шанса да впише името си до имената на онези преди него български президенти, които не си позволиха да прекрачат границите на Конституцията и въпреки различната си идеологическа принадлежност, всеки остави добавена стойност към авторитета на президентската институция. За настоящия – все още български президент, не може да се каже същото. За девет години той си спечели името на „разединител на нацията”, на нарушител на Конституцията и на закона, на завинаги свързан с далаверата “Боташ” и на човек, който и през двата мандата използва целия държавен ресурс, произтичащ от заеманата от него позиция, за да разединява нацията и за да разбива парламентарната република и партийната система. А „Дондуков” 2 си спечели определението на „матрьошка”, от чиято утроба изскачаха партийки-еднодневки, чиято единствена цел беше да разпилява вота на гражданите, разсейвайки ги с фалшиви очаквания.
Вчерашното извънредно изявление на Радев „се пука” по шевовете от типичния за него краен популизъм. Безкрайно закъсняла е „мотивацията” му да влиза в ролята на обединител на нацията. В такива случаи народът ни казва: „Късно е либе, за китка!” През тези девет години той не оправда с действия основното си конституционно задължение – да олицетворява единството на нацията. И не е вярно, както твърди във въпросната си реч, че е отстоявал държавния и обществения интерес. И как това може да е вярно, когато през цялото време бяхме свидетели как той не допринасяше за укрепване на държавността и на демокрацията, прокарвайки разделителни линии между българските граждани и доволно му се услаждаше всяко докосване до реалната изпълнителна власт през служебните правителства. Тях той използваше, за да вкарва негови хора в институциите, с които да води „окопна” война срещу системните партии и техните лидери.
Настоящият президент винаги е бил опонент на българския процес на постепенното ни и окончателно присъединяване към Европейския съюз. Като български граждани ние не успяхме да получим потвърждение за последователна позиция относно постигането на важните цели, последната от които е присъединяването ни към Еврозоната. Очаквано, и напълно в контекста на крайния популизъм, той използва само едно изречение – за да маркира небрежно и неутрално, че „през тези 9 години България е приключила процеса по своята европейска интеграция, за който са работили усилено всички редовни и служебни правителства, както и че вече страната ни е член на Шенген и на еврозоната.”
Радев поиска прошка и благодари на българите …за търпението. За търпението? За кое търпение? За това ли, че действаше в противоречие и в нарушение на Коституцията, газеше основни принципи на демокрацията и подстрекаваше с вдигнат юмрук посегателството срещу независимата изпълнителна и съдебна власт. Навярно помните как безцеремонно от парламентарната трибуна отправи директна заплаха към депутатите, че им остава една седмица…Този президент опорочи представите и очакванията на българските граждани за мястото на българския държавен глава в обществения и политически живот. Без да има власт, дадена му от Конституцията, той си беше въобразил, че такава му се дава и през цялото време се държеше медийно като „бухалка” срещу изпълнителната власт и системните партии, подхождащо повече на опозиционен политически водач (в никакъв случай – лидер), бъркайки това си поведение с правото на президентски активизъм по повод на важни за нацията теми и проблеми.
Вчерашното му извънредно изявление е бъкано от клишета, отправяни анонимно към утрешни негови политически опоненти. Също толкова анонимно той говореше как „някои политици поставят на карта мирния живот на българите в условията на опасна война в близост до нашите граници. Посягат дори на гражданския и етническия мир”. Той да говори за „гражданския и етническия мир” е абсолютен нонсенс! Най-малко, няма това право, защото „вдигнатият юмрук” и призоваването към гражданско неподчинение, както и многото случаи на провокативни изказвания срещу партията на българските мюсюлмани, илюстрира най-добре неговото отношение по темата за гражданския и етнически мир. Последното му “откровение” в подкрепа на неговата голяма „грижа” да бъде опазена демокрацията, е клишето за референдума за въвеждането на еврото. При все че добре знае – свикването на такъв референдум е незаконен и според КС, той не пропусна да завърти отново тази „плоча”:“Избраниците на народа отказаха на народа правото му да избира“, отново в контекста на течащата в момента безплатна предизборна кампания.
Последните два президентски мандата родиха много сюжети за връзки с определени олигарси, „пътя на Копринката”, далаверата „Боташ”, обрекла България за цели 13 години с ежедневен данък към една турска компания от повече от половин милион евро…Този президент не просто предаде доверието на онези, които са гласували за него, той се подигра с техните граждански очаквания. За какъв “нов обществен договор” говори той? Навярно иска да ви напомни за оная „стратегия”, чийто автор е агент „Майстора” и в която се говореше за „дълбоки” промени. Че какви могат да бъдат тези „дълбоки” промени, освен ако са срещу демокрацията. Защото бъдете сигурни – демокрацията свършва тогава, когато на нейно място се явят автокрацията и диктатурата. Първите симптоми са, когато някой като настоящият президент ви казва, че парламентът е на улицата, когато корупционери и екстремисти започнат да ви се представят в „бяло”, когато партии не крият връзките си с олигарси, докато в същото време сатанизират политическите си опоненти. Натам е тръгнал и Радев. Затова не вярвайте на изречение като следващото, чийто изреченски смисъл се е загубил някъде в главата на автора му:”И затова е време да сложим край на примирението, безразличието и спасяването поединично, да загърбим разделенията, които ни закотвят в миналото, и именно единението на площада показа пътя напред“. Липсва само края му „…към светлото бъдеще, което ви обещавам”. Затова пък човекът не пропуска да се прикачи като гербова марка към „хората от жълтите павета”, към студентите, които го зареждали с енергия в препълнени (по задължение) зали, българите (с развети руски знамена), които срещял всяка година в снеговете на Шипка, патриотите зад граница…Така че никой не е забравен! Важно е предизборната кампания да върви.
В последното си президентско изявление Радев задава въпроса защо има нестабилност, “защо българите спряха да гласуват, защо хората не вярват на медиите и не разчитат на правосъдието?” Само че пропуска да отговори, макар че знае отговорите. Защото и той е един от тези, които манипулирт истината и заедно с това целенасочено подкопават доверието на българите във всичко и най- вече в държавността, институциите и в правовия ред. Така най-лесно се поддържа идиологемата за някакъв „управленски модел”, който „има външи признаци на демокрацията, но всъщност функционира по механизмите на олигархията”, което той не пропуска да ни пробута като клише и в тази си реч. Така че нищо ново около Радев. Той се кани да върви по същите утъпкани пътеки на бедните откъм идеология политически субекти, за които политиката е персонализирана и сведена до това как да бъде сатанизиран политическия опонент. Но в същото време няма никаква следа за формулиран и решен обществен проблем. Благодарение на същите тези партии, вече е българска традиция проблемите да не се рашават там, където им е мястото – в изпълнителната власт и в Народното събрание, а извън институциите чрез уличен диктат на тълпата. А кукловодите, спонсорите и подстрекателите даже не се крият – тях ще ги видите, захапали пура, редом до протестиращите. Да не говорим за това, че в България партии, легитимиращи се като “борци срещу корупцита”, организират митинги в защита на…обвинени в корупция техни съпартийци. Затова тези партии няма как да бъдат причислени към гарантите за правова държава. Спокойно към тях може да добавите и една бъдеща партия на Радев, тъй като с негово съучастие беше нарушена Конституцията и закона, назначавайки за министър лице с двойно гражданство.
Разбирам мотивацията му да се апликира към повече съществуващи партии, виждайки в тях бъдещи коалиционни партньори или възможност да им отнеме електорат. И това много добре проличава в „манджата с грозде”, която авторът на изявленито му е сготвил. От „от всичко по малко” се е получила една нескопосана компилация от познати клишета, обременени от авторска несръчност при писането на подобен текст, който се оказа лишен от оригиналност и автентичност, които са нужни, за да потвърдят една добре обмислена мотивация. В тази връзка няма нищо, което да ни накара да му повярваме, заявявайки ни: „Вашето доверие ме задължава да защитя държавността, институциите и нашето бъдеще.” Той имаше девет години да го докаже, че сега ли да очакваме да го направи? Подобна хипотеза няма! И не може да има! Царят е гол! И най-после можем да кажем, че след девет години единственото правилно нещо, което е извършил и трябва да му го признаем е, че ни освободи от себе си.
Знаете ли, че този акт на настоящия ни президент – подаването на оставка, ми напомни за халостния залп от оръдие на “Аврора”. Да, оная “Аврора” имам предвид, за която ни разказваха като за „символ” на хипотетичната Октомврийска „революция”. А знаете ли, че такъв „залп” всъщност не е имало. Но тази идеологема трябваше да бъде повтаряна, за да има привкус не само на комунистически романтизъм, но и за да могат “идеолози” като някои от сегашните – цели десетилетия след това, та чак до разпада на комунизма през 1989-та, да правят партийна кариера и да изкарват тлъсти хонорари, възпявайки в оди „залпа на Аврора”. Разликата сега е, че след цели 108 години някои се опитват да ни представят „Дондуков” 2 като българския вариант на „Аврора” , а халостният залп се оказа…. „човек на Решетников”.
Който разбрал, разбрал….
