Когато заглъхва и последният залп на Руско-турската война, на мястото на Стара Загора остава едно пепелище, без жива душа.Почти цялото население е избито и малцина са тези, които са успели да се спасят, бягайки към северните български земи. След тях изглеждало, че тук никога няма да могат да заживеят отново хора. Нямало и никаква надежда, че останалите живи и разпръснали се старозагорци, ще пожелаят да се завърнат в родното място, където са преживели ужаса от османските зверства. А и градът вече бил част от Източна Румелия – една територия, която остава васална на турския султан.
Възстановяването на Стара Загора започва веднага след Освобождението. За тази цел през 1878 година, в града пристига известният австро-унгарски архитект Лубор Байер, който проектира една модерна правоъгълна шахматна планировка, известна на днешните старозагoрци и на нейните гости като ’’правите’’ улици. А на 5 октомври 1879 година, Алеко Богориди – главен управител на Източна Румелия, полага символичния първи камък за възстановяването на града, който от 1970 година носи името Стара Загора.
Обичам Стара Загора, защото за мен тя не остана само ’’градът на поетите, липите и на правите улици’’, както за много други българи. С този град е свързан целият ми професионален път и всички очаквани събития в моя живот в продължение на четиредесет и пет години. Като че ли беше вчера, когато в началото на 70-те, се учех във втори курс на Държавен библиотечен институт – София. Eдин ден в залата за лекции (тогава ДБИ се намираше в сградата на Народната библиотека), се появи Пеньо Калчев – предприемчив и авангарден за времето си председател на читалище ’’Родина’’ – Стара Загора. Колкото и странно да изглежда за онова време, но той беше пристигнал в института, за да търси студенти, които след завършването си ще пожелаят да дойдат да работят в най-голямата старозагорска читалищна библиотека. Бях впечатлена от подобен подход. И тъй като съм човек, който винаги е търсел предизвикателствата, приех моят професионален път да започне оттам. За града знаех само от прочетеното до този момент, а впечатления събирах по време на всяко от моите посещения в него, когато заедно с мои съученици от гимназията отивахме да гледаме театрални или оперни спектакли през съботите и неделите. Правехме го най-малко два пъти в месеца, като редувахме Бургас и Стара Загора. За целта се налагаше да пропътуваме с влак разстоянието от родния ми град Елхово до тези две населени места.Между другото, началото на тази традиция поставихме след като на сцената в киносалона на Елхово ни гостува Бургаския драматичен театър с представлението ’’Вярвате ли в щъркели’’.
Случи се така, че най-хубавото, което исках да преживея, e свързано със Стара Загора. Това е градът, в който постигнах всичко, което завинаги осмисли живота ми, предлагайки възможности за моята креативност и за професионалната ми смелост. Наложи ми се да водя много битки, както преди 89-та, така и след това. Гледах на тях като на предизвикателствa и изпитание на възможностите ми да търся и да предлагам алтернативни решения, изправяйки се срещу статуквото. А имаше времена, когато това не беше никак лесно, защото естествената реакция трябваше да е да замълчиш. Аз не мълчах. Казвах всичко, което можеше да придаде живот и реалност на обстоятелствата и да промени хода на събитията. Може би това идваше от разбирането ми, че битките, които се налага да водим, са за да поставят на изпитание собствените ни ценности и житейските принципи, от които се ръководим. Навярно всеки може да посочи примери от личен опит, които са много силни и са свързани с преодоляване на предизвикателства. В моя живот те са много, но не за това сега е думата.
Стара Загора заема особено място в личната ми биография и заради друго. Тук получих и най-високите обществени оценки за професионалните измерения на моя труд. Да живееш в този град и двадесет години пряко да си свързан с неговия обществено-културен живот, а почти още толкова – с училищното образование в него, може само да затвърди усещането ми за силна връзка. Искам в този ден да призная, че винаги край мен е имало старозагорци – съмишленици и приятели, на чиято принципна и морална подкрепа съм разчитала. Имаше ги и преди 89-та, и след това. Заедно с мен те преминаха най-трудните отсечки в моя професионален живот. Те никога не ми измениха и не се отказаха да са мои съмишленици. С тях бяхме онова малко общество, в което на никой не беше разрешено да престане да вярва, че един ден светът ще принадележи на можещите и на креативните. Поздравявам ги, макар и споменати анонимно, защото и до днес те остават за мен най-добрите хора и най-верните приятели.
На този ден искам да добавя един неспоменаван факт, свързан с организирането на първия Ден на Стара Загора. Случи се така, че в началото на месец март през 1988-а година, преминах на работа като главен специалист в отдел ’’Култура’’ на тогавашния Общински съвет за духовно развитие на община Стара Загора. През 1987-а година бе извършено новото административно-териториално деление на страната и Окръжните народни съвети бяха закрити. До този момент аз работех там като главен специалист ’’Планиране, програмиране и международна културна дейност’’ в управление ’’Култура’’.
Доколкото си спомням, било е началото на есента на 1988-а, защото тогава предстоеше София да отбележи Ден на града, който по мои впечатления много се различаваше от днешния Празник на София. Казвам това, защото по същото време ми се наложи да го проуча заедно с този, който организираше Велико Търново. В един от тези дни бях извикана от Ренета Димитрова – секретар на тогавашния Общинския съвет за духовно развитие. При нея в кабинета беше и Симеон Първанов. Ако не греша, мисля че по това време – секретар по идеологията на ОбС на БКП. Двамата директно ми поставиха задачата да разработя идеята и проекта на програмата за предстоящото първо отбелязване на Деня на Стара Загора, който трябваше да се проведе през следващата година и да бъде обвързан със 110-та годишнина от възстановяването на града. Единственото, с което разполагах към този момент беше едно решение от 16 юли 1987 г., прието на заседание на Изпълнителния комитет на тогавашния Общински народен съвет. От него ми стана ясно, че се приема на 5 октомври да се чества Денят на Стара Загора. Имаше също и статут, а официалното честване бе предвидено за 1989-та година, когато трябваше да се отбележи 110-та годишнина от възстановяването на града.
Започнах с проучването и систематезирането на онези исторически факти, които трябваше да извадя като акценти в празника. Към този момент, както вече споменах, свои празници имаха два големи града – София и Велико Търново. Свързах се със специалисти от общинските отдели ’’Kултура’’ в тези градове. Последваха поредица от разговори. Помолих ги да ми изпратят програми и други рекламни материали. По това време предстоеше провеждането на Деня на София, който мисля, че съвпадаше с почивния ден събота. Реших да добия преки впечатления и да се видя с колегите. Спомням си, че заминах на лични разноски. Донесох рекламни материали. Запознах се и с програмата им. Тя предвиждаше официална сесия на ИК на ОбНС, полагане на цветя на паметните места,свързани с историята, голям тържествен концерт, мероприятия по училища и културни прояви. Почти същото правеха и във Велико Търното. Общо взето в онова време такива дни протичаха доста протоколно.
И аз използвах същия подход. Нямаше много възможности за нещо по-различно, тъй като тогава всичко се правеше в строго определени идеологически рамки. Програмата беше обсъждана още в етапа на разработването й на различни равнища, до окончателния й вид. Тя включваше тържествена сесия на ИК на ОбНС, прояви на читалищата, културните институти и на творческите съюзи, поднасяне на венци и цветя на паметните места, свързани с историята на Стара Загора, вечерна заря. Кулминацията бе големият концерт в сградата на Народна опера с участието на самодейни и професионални певческо-музикални състави, както и индивидуални изпълнители. Самата подготовка и реализацията беше един тежък за координиране процес. Но мисля, че екипът от специалисти се справи добре.
Денят Пети октомври е ден на преклонение пред паметта на всички, които са дали своя живот, своя принос и съзидателна енергия за просперитета на Стара Загора. Това е ден, в който всеки старозагорец трябва да запали поне по една свещичка в храма или да произнесе поне едно име на глас, свързано с историята на града. Така заедно ще изразим нашата обща благодарност към всички, заради чийто принос днес Стара Загора е един от големите административни, икономически и културни центрове на България, а в едно от последните национални допитвания – и най-добрият град за живеене. По този повод поздравявам всички мои старозагорски приятели и онези старозагорци, чиито житейски и професионални пътища са се пресичали с моите.
Убедила съм се, че най-важното за един град са неговите граждани и особено онези от тях, които споделят житейска мъдрост, професионална смелост и предприемчивост. Те са най-ценния капитал, защото винаги са готови да дадат нови идеи за своя град, да очертаят тенденции в развитието му, или да предложат ценности и концепции, алтернативни на статуквото. Да са живи и здрави! Да ни е честит Денят на Стара Загора!
