Пази Боже сляпо да прогледа
В България, когато стане дума за протести, винаги възниква въпроса доколко гневът и недоволството, които ги провокират са автентични. И основания за това винаги е имало, защото темата се разглежда на фона на една или друга криза, свързана с управлението на държавата. Да твърдим, че след 1989-та ни е управлявало правителство, чиито основи никога не са се пропуквали, ще е нереалистично. Но че демокрацията предлага възможности и права да се предявяват изисквания към управляващите е истина. Дали става дума за интересите на по-малка или на по-голяма група от граждани, винаги трябва да се има предвид стремежа към свободно изразяване, което е и основно конституционно право.
Моето впечатление след последните пет години на хаос, провокиран от разногледи „лидери” e, че има една обществена умора от масови публични изяви. Не че не сме били свидетели след 1989-та на бурни протести и в същото време – на пълно безразличие към действията на властта. Но има един факт, който не може да бъде пренебрегнат – хаосът в управлението на държавата през последните няколко години я вкара в настоящия капан, когато стигнахме дотам, че след тридесет и седем години се питаме накъде настоящото правителство е повело България? Сигурна съм, че едва ли тогава повечето от вас са допускали, че въпросът за свободата на избора ни ще изглежда по-актуален от когато и да е било преди това. Причината? С малко повече проявена наблюдателност, ще установите как тихо и рутинно авторитарния и диктаторски стил започва да се промъква през едно абсолютно парламентарно мнозинство. А това винаги води до какво? До абсолютна власт.
Абсолютната власт може да се превърне в капан за самозабравили се управляващи, които си въобразяват, че стоят по-високо от онези принципи, които правят демокрацията жива и действаща. Спазването им играе ролята на предпазна мрежа, която може да спре установяването на открита диктатура. Тук е уместно да спомена, че рискът се оптимизира, когато на върха на държавата е лице, което е от същото политически съсловие, към което принадлежат и управляващите. В момента сме свидетели точно на такава ситуация. Нещо повече – президентството се е превърнало в офис на управляващите. Да се чете – президентът е в ролята на официален говорител на правителството и послушен печатар. Общественото усещане е, че какво трябва да каже или ще каже президентската институция се решава на „Дондуков” 1. Какво е това, освен монополизиране на “Дондуков” 2 от “Дондуков” 1? Парадоксално ви звучи, но е така. Резултатът? Остава познатата тенденция на растящо недоверие към българските институции, когато тесен кръг хора решават какво да се случва в България под прикритието на „абсолютно парламентарно мнозинство”.
Тези от вас, които в активния си живот са преминали през времето преди 1989-та, няма как да не правят сравнение с “тогава” и „сега”. „Сега” е след 19 април, когато ПБ спечели изборите. В тази връзка се надявам да сте разбрали как политическото поле все повече се свежда до нула. Дали заради усилията на управляващите да представят собственото си управление най-вече с инструмента за пропаганда през популистки позитивизъм, който засега се изразява в шумни акции на МВР, дали в пиарските шоута на министри като министъра на „мантинелите”? А дали не е и заради политическия мързел на опозицията? Да не забравяме и за „ролята” на медиите, обслужващи управляващите. В тях участието и отразяването на опозицията е почти невидимо. Повечето журналисти пък са изпаднали в капана на редакционната цензура, както и на самоцензурата. Сакън да не обърнат тенденцията на „позитивно” възприемане на правителството. Оказва се, че след тридесет и седем години и в условията на българската демокрация се изискват и кураж, и професионален гръбнак.
Няма да е пресилено, ако се каже, че тенденцията да се прокарват едни или други ограничения или забрани винаги трябва да се възприема като плъзгане към авторитаризъм или диктатура. И когато това се случва по познатия начин – този преди 1989-та и ни прави свидетели на едно инерционно възпроизвеждане на процес на преяждане с власт, това винаги води до разпад. Ще се съгласите, че ако подобни опити се правят с пренавиване на ръждясали гайки, това правителство няма да издържи дълго. Дежа вю! Вече преживяно! Да влезеш във властта не е проблем! Обаче да успееш да останеш във властта за дълго време, може да се превърне в проблем! Защото много си обещавал по време на предизборна кампания, но какво от обещаното си изпълнил ще се окаже по-важно?
Демокрацията не е само да спечелиш едни избори. А как след това ще я защитиш, ще допринесеш за повишаване нивото на доверителното отношение на гражданите към институциите, на свободата на словото и на върховенството на закона. А е известно, че българите имаме органична привързаност към справедливостта при прилагане на закона. Грешат онези политици, които си мислят, че популисткото говорене за „национален интерес” и вменяване на сигурност е достатъчно, за да бъде управляван един народ. Но дори да е така, гражданите сe оказват по-важни. Защото ако те са се отказали от битката да отстояват собствената си свобода и права, нещата няма как да изглеждат оптимистично за бъдещето на нацията.
Днес основната ни задача е как да бъде ограничен апетита у парламентарното мнозинство към диктаторско налагане на решения, което произтича единствено от тяхното парламентарна единодушие. Управляващите трябва да признаят, че единодушието не се изразява само в дисциплинираното вдигане на ръка от депутатите от тяхната парламентарна група. Истинският консенсус се измерва в намирането на общи решения с останалите парламентарно представени политически сили. Това в различните случаи изисква както отказ, така и отстъпки, така и експертно защитен проект на решение. Нарича се най-общо – с политическа култура към консенсус. Да не бягаш от критиката на опозицията и да не я отхвърляш не означава политическа слабост. Означава, че я възприемаш като застраховка срещу собствените грешки. Приел си критиката като стандарт за парламентарен контрол, когато това се прави според правилата, които трябва да са еднакви за всички. Демокрацията се проваля при онова управление, при което управляващото мнозинство си мисли, че пребиваването им във властта е вечно или че истинската демокрация може да бъде отложена за „утре”. И в първия, и във втория случай говорим за опасна илюзия.
Мисля, че на всички вече е ясно какво представляват „Прогресивна България” и правителството й. Трите месеца ни дават достатъчно основания да обобщим, че това управление носи много рискове за България, които са икономически и политически, но и поставят много въпроси около нашето позициониране в Европейския съюз. А предстоящите президентски избори ни поставят пред нов риска – може да доведат до пълна хегемония на „Прогресивна България” и това да ни върне към времето преди 1989-та година. Решението това да бъде предотвратено е в реалистичната цел да бъде избран президент, който да представлява демократичния избор на нацията ни. Засега подобен избор има предимството, че правителството на ПБ ще продължи да следва кривата на провала. Бъдете сигурни в тази тенденция. Свидетели сме на концентрация и свръхконцентрация на властта. ПартияТА, превзема всички институции с “наши хора”, които са лобита на олигархията, която вкара ПБ във властта с купен и корпоративен вот, както и с наследници на кадри от БКП. Хаосът във вътрешната политика и разнобоят във външната, са симптоми на дефицит на визия и на конструктивна стратегия. Приетият Закон за бюджет 2026 година не е единственото отражение на това мое твърдение. Като държава-членка на ЕС и на НАТО и при това правителство, България ще продължи да е все така уязвима в очите на нашите партньори и съюзници. Затова има над какво да се замисли опозицията и всеки български гражданин, който се вълнува от бъдещето на България.
<<И не се питайте защо избирам да завърша с българската пословица „Пази Боже сляпо да прогледа”…
