Както вече разбрахме от първата част на тази публикация, демокрацията съществува върху принципи и тяхното разрушаване винаги води до разрушаване на нейните оснoви. Така че въпросът дали има рискове за представителната демокрация – да, има? Този отговор важи още повече за българската демокрация. Основанията ми – а не само моите, са в усещането за действия, които застрашават демократичния дух, замисъла за парламентарна република и за устройството на сега съществуващите институции и власти. Нещо повече – в противоречие c принципа за разделение на властите се посяга на институционалната демокрация, тaка че тя се превръща във формална. Това ме кара да предпоставя принципа за разделение и независимост на законодателната, изпълнителната и съдебната власт като най-важен. Българската конституция е много категорична и този, който трябва да гарантира нейното спазване е Конституционния съд. Знаете ли, че в конституцията на Япония се казва, че изпълнителната власт не може да администрира никакви дисциплинарни действия по отношение на съдебната власт и нито един нейн орган или агенция не могат да се поставят над съдебната власт.
Защо започвам със съдебната власт ли, и как у нас действа основният демократичен принцип за разделение и независимост на властите? Факт е, че напоследък най-острият проблем е свързан с реалното съществуване на независима съдебна власт, предвид опитите да се овладее прокуратурата като част от нея. Става въпрос за домогвания, които никой и не крие. А нарушаването на Конституцията изглежда, че вече не е проблем и e възможно да не бъде санкционирано, ако някой е по-равен от другите. В такива случаи винаги цитирам Хораций: “Kаква е ползата от закони, ако няма нрави”. За да стъпя веднага върху нещо конкретно, ще кажа, че става дума за едно-единствено нещо – правото и политиката така са се оплели, че тези, които искат да се възползват от тази симбиоза стават все повече. При все, че съдебната власт е част от държавата, а прокуратурата представлява държавното обвиненине, то това не е причина да бъде третирана като политика. Тя не трябва да се превръща в инструмент, на която и да е от останалите две власти. В този ред на мисли се сещам как преди време “доста коректно“ прозвуча една реплика на депутат от ДБ, който каза, чe чийто e главния прокуроp, той има всичко. Това обяснява защо така са се затърчали да търсят всякакви “вратички” за смяна на Гешев, тъй като “порталът” на Конституцията не го позволява. А там, където целта може да бъде постигната без конституционни пречки, се действа като при Цацаров – нарочените да бъдат възпрепятствани да изпълняват функциите си. Подозирам, че същите попълзновения вече напират и по отношение на Главния прокурор и на прокурорите. Вече се чува как да бъдат върнат някои правомощия на МВР, отнемайки ги от Прокуратурата.
Каква всъщност е ролята на съдебната власт? Универсално отговорът би прозвучал така – намесва се винаги, когато публичните механизми за регулация не работят или са в противоречие с принципа за справедливост. Няма как по друг начин да го кажа по-точно и по-кратко. Само независимата и безпристрастна съдебна власт може да гарантира истинската демокрация. У нас започва да върви обратен процес – на овладяването й. И дали това ще става с различни трикове по отношение на КС, на ВСС, на съдебната или на прокурорската колегия, на инспектората към него… целта е една и съща. Става въпрос за груба намеса в съдебната система и това все повече се налага като принцип от страна на законодателната и на изпълнителната власт. Това не се случва от сега, а има дълбоки корени още от времето преди и след 1989-а година. Познаато ми е, защото петнайсетина години ми се наложи да проучвам какво, аджеба, се крие в “търбуха” на съдебната ни система. Затова без никакво съмнение го казвам – чрез подобни действия на управляващите – които и да са те, се удовлетворят интересите на определени хора, свързани с властта или са засегнати от прилагането върховенството на закона. И както преди това споменах, напоследък връзката на политиката с правото става все по-очевадна. Ще го кажа още по-точно – целта е съдебните институции да бъдат овладяни и да се използват за “бухалка” срещу политическия опонент, т.е. те да обслужват силните на деня. Много експерти ще ви кажат, че това вече е елемент на авторитаризма. Няма да го премълча – имам усещеното, че през последната година през президентството се тестват различни модели на авторитаризъм и на лично управление. А както е известно, авторитаризмът не търпи опозиция.
Опозицията е част от всяка демокрация. А от силна и конструктивна опозиция има нужда всяко управление. Тя е другото лице на управлението, защото така се осигурява баланса в постигането на справедливост. Отразява плурализма в гледните точки и политически виждания за развитие на обществото. Затова бях шокирана, когато чух един президентски коментатор, представян за политолог да заявява, че Конституцията не казва нищо за опозицията и тя няма никакво значение (перифразирам) – не може да свали правителство, може да бъде поставена в изолация от едно силно парламентарно мнозинство….Не се поддавайте на подобни пропагандни глуповетини! Сами разбирате, че стана дума за едни много конкретни пропагандни клишета. Подобно говорене е лакмус за това как в една демокрация е възможно през медиите да се рушат естествените канали за информационно покритие на основополагащите принципи на демокрацията. Подкопаването на политическата култура чрез изкривяване на информацията е опасна тенденция. И когато една редакционна политика го допуска, то първото, за което се досещам e, че голяма част от българските медии се държат конюктурно, обслужват политически и корпоративни интереси, но това няма как да бъде отчетено, че се прави в обществен интерес.
Днес фалшивите новини, дезинформацията и спекулирането са част от пейзажа на информационната среда. Това обостря проблема, свързан с въпроса – а какви и чии нелегитимни интереси се крият зад една или друга публично споделена позиция, зад един или друг избор. А когато става въпрос за избор, водещ е ценностния капацитет – да можеш да преценяваш кое е истински значимото, но и да осъзнаваш личната си отговорност. Когато изборът е случаен и не е мотивиран ценностно, завършва с разочарование, което се индикира и чрез засилването на недоверието, и чрез отдръпването от избирателна и гражданска активност. С тази констатация е свързан и отговора на въпроса – защо появяването на нови политически субекти вече не е спонтанен процес. Естественото им раждане винаги е обвързано с лидирането на един човек, който се откроява с качества и съумява с проактивно отношение към обществената проблечатика да събере около себе си други хора, очертавайки конкретни политически хоризонти. У нас обаче е на мода политическия инженеринг. Най-често е резултат на задкулисие или е явен, както това се коментира публично – с участието на българския президент, който е критикуван от политическите коментатори и заради действия, които рушат партийната система.
Утвърждаването на демокрацията е функция не само на индивидуални и специални усилия, но и на общите усилия на българските граждани. Демокрацията не е даденост. Тя трябва да се отстоява всеки ден. Ще го кажа с голяма доза на съжаление, но най-новата ни история показва, че народът ни губи памет за онова, което са му сторили. През тези години много малко или почти нищо не бе направено за политическото му образование. А може би точно това беше целта – безпросветният човек се поддава по-лесно на манипулации, вярва на голи обещания и позволява надеждите му да бъдат подхранвани с илюзии или със съмнителни призиви, които разколебават неговата ценностна привързаност към демокрацията, държавността и закона. Когато днес всички – граждани и бизнеси, са поставени в центъра на няколко кризи, и се чувстват изоставени от държавата, се засилва тяхното недоверие към демокрацията. А когато това се случва в такива трудни времена като днешните, думите за връщане на държавността и справедливостта звучат фалшиво….
Край
