Тези дни в главата ми не спира да звучи рефрена на “Tell me why” в изпълнението на малкия Деклан Галбрайт – момчето, което задава въпроси. Вълнуващо изпълнение, след което няма как да не попитам: “Малко или много е,…”
Малко или много е, да свикнем да задаваме въпроси, но и да отговаряме, когато ги отправят към нас? Формулирането на подходящо насочващи въпроси е най-нормалният начин да поискаме информация или обяснение. Кое друго, освен един въпрос, може да стане условен “стартер” на “разплитането” на всякакъв проблем и намирането на решение. Иначе как по друг начин да покажем какви познания и опит притежаваме, освен с умението да изразяваме нашето проактивно отношение към заобикалящия ни свят.
Малко или много е, да умеем да отговаряме, когато ни питат? Добре е, ако приучим ума ни да разделя онова, което е фaкт, от онова, което е интерпретация. Неотминаването на фактите е знак за добросъвестност на нашия коментар или е израз на вътрешна убеденост. Важно е как ше решим да ги използваме, защото никое нещо не бива да бъде представяно за по-достоверно, отколкото е. Без съмнение знаем, че хипотетичното и провокативното са част от нашето мислене и това често води до изпреварване на фактите. Така можем да стигнем до там, че интерпретацията ни да е умишлено подвеждаща, спекулативна или манипулираща.
Малко или много е, да се научим да не отминаваме предизвикателствата? Не са ли те проверка и изпитание за натрупаните от нас умения, знания и опит. Кой друг, ако не хората, притежаваме смелостта да преценяваме настоящето, да откриваме и да приближаваме непознатото, да предвиждаме бъдещето? Кой друг, ако не ние сме тези, които трябва да се научим да се отнасяме към вземането на решения като към съществена част от нашата способност да мислим, а не като към някаква добавка, която обърква самото мислене.
Малко или много е, да споделяме в диалог ресурсите на нашето мислене, когато назоваваме проблемите и търсим решението им. Става дума за личния ни мироглед и светоусещане, които винаги започват от нашия вътрешен свят. Tell me why, е толкова трудно да виждаме и казваме обективната истина? Нали тя е отражение на нашите успехи и несполуки? Тогава кой друг, освен човекът, е активната система, която може да променя света и да поправя грешките? Необходима е само една малка “настройка” на мисленето ни, за да дойде решителността да го постигнем. Малко или много е, и tell my why не искаме да го признаем…И докато това се случи, момчето Доклан Галбрайт и други деца, ще продължават да питат: Tell me why
