Покрай случая с президента се сетих за един истински българин, чието име знаят малцина. Негови са думите: ”България копира всичко хубаво от Европа, но тя не знае, че нема хора в нея, които да изпълнят това копирано”. Става дума за свещеник Иван Дочев, за чийто живот научих подробно след като попаднах на „Сага за Балканската война”. Дневник на свещеник Иван Дочев”(C., Изток-Запад, 2012). Под това заглавие излезе неговия дневник за Балканската война (1912-13). Иван Дочев e енорийски свещеник, който притежава таланта на хроникьор на войната, историограф и разказвач на собствените си преживявания. В дневника му може да намерите исторически свидетелства, но и много потвърждения за духовния живот на българите от началото на XX век. Този българин заслужава да му посветя отделна статия, и ще го направя.
Сега е по-важно да разберете защо през осмислянето на тези негови думи преминава обяснението за всичките ни несгоди през този тридесетгодишен криминален преход (по определението на главния прокурор Иван Гешев) в развитието на България. “Нема хора”, а когато се появи някой и той се опита “да изтегли каруцата”, най-естествено е да “хвърляме камъни” по него. Три десетилетия очакваме справедливост, а когато държавата и институциите й заработят, популизмът заработва с още по-пълни обороти. И ако може – всичко отново да се “замете под килима”, защото се събужда сантимента ни и прилагането на закона някак не е важно.
Колко от българите днес се замислят за пораженията, които нанася популизма в политиката? Той е убиецът на истинските ценности, свързани с личната инициатива и с персонаалната отговорност. Тези ценности, а не конюктурните, са мотора за просперитета на едно общество. Вторите могат само да пречат и да го задържат, да доведат единствено до разруха на морала. Е, няма как, популизмът да е решение за големи обществени очаквания! Тежък проблем е, ако политиците и президентът на една парламентарна република генерират единствено популизъм. По определението на анализатор, днешният президент се явява “втори ешалон на БСП”, а според мен е първи, защото президентството отдавна се е превърнало в партийно-политичсеки център. Няма как това да не го приемем за вярно, защото доказателството е очевидно – не той, а социалистите обслужват политико-партийните му интереси. Подобно поведение, отдалечаващо го от конституцията, не е присъщо на президент, представляващ единството на нацията. Водещи трябва да са неговите лични качества, силата на позицията му като водач на нацията, неговият държавнически опит и умение за консолидиране на политическите сили в името на национални каузи. За голямо съжаление, и въпреки очакванията на българите, през тези три години той не вложи и не демонстрира такова разбиране.
Моралният ефект, който произведе случаят с българския президент, е като “черен печат” върху българската държавност. Защо ли? Защото корупцията не е само рушвет, а защото по-тежкото й изражение е свързано с моралната развала, с усещането за недосегаемост и безнаказаност. Подобни случаи, отнасящи се и към цялата ни политическа система, ще продължат да са илюстрация на моралната безпомощност на българското общество да се противопоставя на тях. Ако трябва да говорим за “парализа”, то тя е в моралните устои на обществото – резултат на спекулирането през тези години с това кое е правилно и неправилно, кое е морално и неморално. Всъщност става дума за един стратегически сблъсък между две страни. От избора на едната от тях, зависят и темповете на общественото ни развитие, и баланса в обществения консенсус. Между другото, не е трудно да разберем защо говоренето на БСП и на присъдружните й ляволиберали е точно такова. “Трубадурите” на президента се опитват да обяснят неговото поведение с интерпретации, които да са удобни за електората, за рейтинга му и да продължат да уплътняват популизма, генериран от държавния глава. А всъщност има едно много важно нещо – този случай, в който е замесен президента, не е в обществен интерес.
Вчера станахме свидетели на оповестяване името на Андон Миталов – български съдия, първият българин с “черен печат” от САЩ, заради корупция. От вчера, a и днес слушаме различни интерпретации, вкл. има и омаловажаване, което се чува от няколко посоки и от няколко тинк-танк центрове, но с обща зависимост. Чухме също, че това било срам за България или че САЩ се намесва в нашите работи. Не може да говорим за намеса, защото ние сме партньори и работим в условията на неотдавна подписаното стратегическо споразумение между двете държави. На случая трябва да гледаме като на знаков за посочване на проблем, какъвто е корупцията. Още вчера го подчертах в един мой коментар – в съдебната власт има проблем и това не е добре за честните представители в нея. Има нужда от реформи, с които българите да свържат техните очаквания за получаване на справедливост. Защото темата за справедливостта наистина преминава през съда. Няма защо да си “заравяме главите в пясъка”! Защото през последните години в обществото се засилва усещането за политическа обвързаност и вероятни зависимости на отделни представители на съдебната система. Нееднократно сме били свидетели на открито демонстрирана политическа позиция.
Кое е общото между двата случая – на президента и на съдията? И двата случая не са в обществен интерес. Вече казах, че корупцията не е само рушвет с пари, а по-тежкия й вариант е търговията с власт и влияние. Аз наистина очаквам тези два знакови примера да са отправни за един обществен дебат – имаме ли президент по конституция и какви реформи очакваме да се извършат в българския съд? Защото посоката, съответстваща на обществения интерес е президентът и съдът да се отлепят от политическите обвързаности, защото по конституция те са независими и трябва да са пример за ценностна обвързаност с морала, спазване върховенството на закона и да служат на справедливостта.
Днес в България започват да се случват добри неща. Усещането на много българи е за приближаване към един по-справедлив свят, в който нещата ще се назовават с истинските им имена. Правителството и институциите работят. Действията на прокуратурата и на МВР, както и личността на един главен прокурор обнадеждиха много българи в очакването за справедливост. Ще ми се да повторя казаното от свещеник Иван Дочев по малко по-различен начин: ”България копира всичко хубаво от Европа, но тя не знае – (в нея вече има хора), които да изпълнят това копирано”. Има надежда! И в това ни е надеждата!
